„Сурва“ в едно пловдивско село

през зимата те обръщали поглед към духовността. Задоволството от резултатите от тяхната работа и надеждите за по-добри постижения през настъпващата нова година се изразявали чрез обредите, извършвани по време на многобройните димни християнски празници, когато отдъхвали от усиления труд.

В моето родно село Царимир, Пловдивско, което бележи съществуването си от хилядолетия като тракийско селище – още отпреди Христа, присъединено към България през 836 г. от кан Маламир, опустошено от поробителите турци през 1364 г. и записано като с. Даутларе с турско население от Анадола, когато след 1880 г. е напуснато от бегълците, се заселват православни българи от цялата страна.

Най-многобройна е групата на прогонените след ликвидацията на Санстефанска България „маджури“ от Източното средиземноморие, временно заселени преди това в Горно и Долно Луково, Ивайловградско. Следват групата от преселници от съседното село Калояново, православни българи от католическото село Житница и от всички съседни населени места с българско население – от Шоплука, Родопите и Вардарска Македония.

Този многоброен поток от преселници пристига тук със своите бит, традиции, песни и танци. По тази причина в обредите, изпълнявани по време на християнските празници, са вплетени нишки от всички краища на страната и те са с богати окраски.
Самобитните и уникални обичаи са най-ярко отразени в пресъздаваните всяка година празници Муфканица, отбелязвани през февруари, и празника на коня – Тодоровден, честван през март.

Интересно е и празнуването на Нова година през 40-те години на миналия век докъм 1956-а, което тогава ставаше на 14 януари по стария Юлиански календар. След масовото коопериране през 1956 г. и въвеждането на Григорианския календар през 1962 г. прекрасната народна традиция бе видоизменена в посрещане на Дядо Мраз на 1 януари. Така комунистите обезличиха от съдържание и този празник, както и всички останали християнски празници.

Първата грижа на децата по онова време бе да сформират групи от махалата, за да  се извърши обредът по сурвакането. Няколко дни преди празника отивахме до близката курия (гора), за да си отсечем пръчки от най-раноцъфтящото дърво, символизиращо здравето – дряна. Напъпилите клонки, украсени с пуканки, сушени плодове или без украса, ни служиха за сурвакането – за честитенето на Новата година чрез потупване по рамото или гърба първо на стопанина на дома, който посещавахме, а след това и на всички останали членове на семейството, завършвайки най-накрая с децата. Виковете: „Сурвааа“ се носеха по улиците и площадите на селото още от ранните часове на настъпилата Нова година.
Отделните групички взаимно се информирахме коя къща е осветена и с отворен вратник за посрещане на сурвакарчетата. Не подминавахме нито един светещ дом. С викове „Сурва“ и потупване с дряновицата поднасяхме дружно и благопожеланията си към членовете на семействата от посетения дом.

След сурвакането стопанката на къщата ни поднасяше късчета от прясно омесена и изпечена все още топла пита и даряваше всеки от нас с кравайчета, парче от суджук, приготвен от наскоро заколеното по Коледа на 7 януари прасе, а също и сушени или пресни плодове от градината. Стопанинът пък ни даваше дребни монети, а понякога – и левчета.
През деня поделяхме общо поднесените ни подаръци, преброявахме дарените ни монети и тичахме към единствения магазин в селото, за да си купим някакво лакомство или друга потребна ни вещ.

Младите ергени пък формираха колове (групи) от приятели и придружени от музиканти, главно кавалджии, гъдулари и тъпанджии, а през по-късните години – и от наети по-големи оркестри, посещаваха най-вече домовете, в които имаше мома за женене. След сурвакането, придружено с благопожелания, стопанката даряваше групата с топла пита, сланина, суджук и плодове. В същото време момата поднасяше на своя любим избраник приготвена лично от нея погача.

През деня на 14 януари, под звуците на оркестрите, всяка група организираше свое хоро на централния мегдан в селото или на Маджурската поляна. То се повеждаше от отговорника на групата, като до него се захващаше неговото либе, а сетне и всички моми, ергени, млади невести, мъже и жени. Най-накрая, на опашката, подскачахме и ние, децата. Всички бяха нагиздени в празнични премени, тъкани, шити и бродирани от самите моми, невести или техните майки и баби. Сеирджии, които само наблюдаваха хорото, бяха единствено болните, недъгавите или престарелите хора, които с въздишка си спомняха младите години.
И това веселие традиционно приключваше чак по залез слънце...


В категории: Традиции , Горещи новини