Да сложим край на историческите спекулации около една мистична фотография
Автор: Димитър Делийски
През 1980 г. в брой 6 на списание „Отечество” директорът на Исперихския музей Йордан Стефанов публикува представената тук снимка под заглавие „Новооткрита снимка на Христо Ботев”. Била подарена на музея от Николай Попов, чийто дядо – поп, уверявал, че на снимката е заснет Христо Ботев. На гърба й има френско-английски надпис, който остана неразчетен до края на 1989 г.
Десет години тази фотография беше повод на много хора с „творческа” фантазия да се изявят в пресата като „ботеведи” и да фалшифицират безпардонно биографията на поета-революционер. Историческите спекулации с тази снимка не секнаха и след като Йордан Стефанов, пак в сп. „Отечество” бр.1/1990 г., съобщи, че надписът на снимката е разчетен от Зофия Арчибалд – полякиня по произход, преподавателка по стара история в Лондонския университет, като: „Господин Вроблевски с Францис Уйла с уважение (за спомен)”.
Обаче последната дума в надписа „bumps” няма нищо общо с английските думи, които означават „за спомен” и „с уважение”. Думата „bumps” има много значения, но само едно от тях приляга към сюжета и композицията на снимката: „победители в състезание с лодки”. Тогава правилният превод на надписа е: „Господин Вроблевски с Францис Уйла победители в състезание с лодки”.
Къщата, пред която са се снимали, няма нито един комин, прозорецът и вратата са отворени, също и прозорецът на задната къща, стопанинът е по риза. Такава къща, българска по архитектура със стопанин българин на външен вид, може да има само на юг от Цариград, където зимите са меки и българската диаспора се е проточила чак до Смирна (Измир), където се издава първото българско списание.
Вроблевски е полска фамилия, дала на света двама големи учени, от постиженията на които се ползваме и днес – например втечняването на газовете. Но и двамата нямат нищо общо с Франция. Остана един, който е живял във Франция – Валерий Вроблевски, за когото се карат Русия, Белорусия, Литва, Полша, Англия и Франция.
Роден през 1836 г. в село Жолудек край Лида в Белорусия, тогава в Руската империя, той завършва гимназия във Вилно (Вилнюс) и постъпва в Петербургския лесотехнически институт. Попада в студентския нелегален революционен кръжок, ръководен от Ярослав Домбровски и Зигмунт Серановски. След завършването на института работи като горски инспектор, което му позволява лесно да участва в създаването на антицарска революционна организация в Гродненска губерния. По време на полското въстание от 1863-64 г. ръководи въстанически отряди.
В бой с казаците бил насечен със саби, лекували го някъде нелегално и като укрепнал, емигрирал в Париж, където с Ярослав Домбровски организират отбраната на Парижката комуна и града от обсадилите го пруски войски и буржоазния френски башибозук, наречен „Версайска армия”. Вроблевски и Домбровски са произведени в чин генерал на Парижката комуна. Тук се създава идейната връзка между тях и Христо Ботев посредством американския журналист Януари Макгахан, наречен от народа на САЩ „освободител на България”.
Срам и позор за този, който не е чел репортажите на Макгахан от България за потушаването на Априлското въстание! Но преди тях ето какво пише той за разгрома на Парижката комуна на приятеля си Блейк: „Изведнъж се измених, когато версайските войски влязоха в Париж. Един куршум прониза шапката ми, а един шрапнел ме събори от коня, лежах два дни болен. Един ден, като яздех редом с Домбровски, щях да бъда убит от версайците като комунар.
Аз бях френски републиканец.
Не ми говори за умерените, религиозните и честни хора на Франция. Те са най-големите диваци на света. Комунарите никога не извършиха подобни изстъпления. Те имаха в ръцете си живота на целия народ на Париж. Те можеха да хвърлят във въздуха Париж. Те държаха Дарбоа и стотици други в своя власт и знаейки това, Тиер продължаваше да ги разстрелва незабавно, щом залавяше някои от тях. Защото той бил прав, а другите – сбирщина.
Комуната е победена, но победителите са нейните ръководители. Най-после французинът разбра, че е по-евтино да убедиш своя неприятел, отколкото да го убиеш.”
Текстът на това писмо е в пълно съзвучие с текста на Ботевия памфлет „Смешен плач”, посветен на Парижката комуна и отпечатан във вестника му „Дума” редом със стихотворението му „На прощаване”.
Домбровски загива на последната барикада. Вроблевски, пак насечен, но от френски саби, и Макгахан успяват да избягат в Лондон. Вроблевски го лекуват в болницата на Лондонския университет, а Макгахан написва очерк-портрет на Домбровски, отпечатан в почти всички американски вестници. Домбровски имал богат вуйчо в Охайо и Макгахан се надявал очеркът да попадне пред очите му, та дано се погрижи за вдовицата и децата на племенника си. Но богаташът не четял вестници…
От тук нататък Вроблевски и Макгахан тръгват в различни посоки, но житейските им пътища се пресичат и сливат още няколко пъти по земното кълбо. От 1872 г. Вроблевски става член на Генералния съвет на Първия Интернационал и създава полското революционно общество в Лондон „Люд польский”. Макгахан междувременно се е оженил за рускиня, учи руски език и догонва руската армия, която завладява Туркменистан. Тук завързва братска дружба с генерал Михаил Д. Скобелев, после издава книга за тази война, илюстрирана от Верешчагин.
До Европа стигат слуховете за зверското потушаване на Априлското въстание в България. Макгахан е командирован у нас от лондонския вестник „Дейли нюз”, за да разследва турските зверства. Светът е потресен от репортажите му от Батак, Брацигово, Перущица, Панагюрище.
През 1877 г. Русия обявява война на Турция и Макгахан бърза от Лондон за Русия, за да заеме мястото си на военен кореспондент в руската армия. За последен път той е заедно с Вроблевски на един английски кораб, пътуващ за Одеса.
Вроблевски влиза нелегално в Русия и се отправя към Москва и Петербург, а Макгахан към Кишинев. Моята хипотеза е, че пътьом са се отбили на азиатския бряг на Босфора, където се е създала полска колония с градче Адампол (кръстено на Адам Чарториски) и до него е селцето Полонезкьой. Това обяснява българската къща на брега и лодката с английския морски флаг, „синият вариант”, който е създаден именно през тези години, преди това е бил „белият вариант”.
За снимката най-вероятно е използван фотоапаратът на Макгахан. Вроблевски и Макгахан са облечени в работна униформа на матроси. Макгахан е в типичната за фотографиите му изпъчена поза с ръце отзад, а Вроблевски е окачил бомбето си на оградата, като е сложил на главата си „шапката на Мариана” – символът на Франция, същата, която Свободата носи на главата си в прочутата картина на Дьолакроа в Лувъра. С нея той демонстрира принадлежността си към френската република и затова на надписа е „мосю Вроблевски”, а не „мистър” или „пан”.
Почеркът на надписа силно прилича на почерка на Макгахан. Тази шапка по начало се нарича „фригийска” и може би издава и мястото, където е направена снимката – именно на територията на древна Фригия.
Така е увековечена последната среща на двамата борци за човешка свобода.
Макгахан преминава целия боен път на руската армия като обикновен войник и е раняван няколко пъти. Свободата изгрява над България, а той залязва от тифус в Сан-Стефано в ръцете на своя приятел генерал Михаил Д. Скобелев, който жертва за свободата ни даже майка си. Правителството на САЩ пренася с военен кораб тялото на Макгахан и го погребва с военни почести в Ню Лексингтън, щата Охайо. На паметника му пише: „Макгахан – освободител на България”.
След войната Вроблевски се установява в Женева. През 1885 г. Франция обявява амнистия на комунарите и френското правителство даже му отпуска пенсия! Последните си години той прекарва в Уарвил до Париж, където умира на 5 август 1908 г. Погребан е при своите войници в гробището на комунарите „Пер-Лашез”. На паметника му пише: „На героичния син на Полша от народа на Париж”.
Това е. Една снимка, а колко много история, и то в съкратен вид, има в нея. И 25 години изследователски труд.
