Какво накара този преуспяващ поет да се сражава с пушка в ръка за освобождението на останалите под робство български земи
Автор: д-р Георги Тренчев
На 1 януари се навършват 139 години от рождението на видния български поет, публицист, журналист и драматург Пейо Яворов. Но освен гениален поет, той е и един от видните участници в революционните борби на българите в Македония, четник, войвода и допълнителен член на Задграничното представителство ВМОРО, за да стигне през 1911 г. до запасен член на Централния комитет на ВМОРО.
Какво накара този преуспяващ поет да отиде с пушка в ръка в Македония?
За да отговорим на този въпрос, трябва да знаем за какво нашите деди умираха с оръжие в ръка по чукарите на Македония, край Булаир, Чаталджа и Люлебургас, на Завоя на Черна и край бреговете на Дойран през войните от 1885 до 1918 г. Всички те проливаха кръвта си за освобождение на българите, останали под робство, за обединение на българския народ, за защита на българските национални интереси. Те умираха за България.
Годините, през които Яворов се включва в революционната борба, са период, когато всички сили на младата българска държава са насочени за освобождението на останалите под робство български земи. Цялата българска интелигенция се включва по някакъв начин в тези борби. И титанът на българската литература Иван Вазов не остава назад в този народен порив за освобождение на Македония и написва стихотворението си „Не даваме я!”, в което заявява:
„Не даваме я, не – земята мила,
земята на светите ни отци.
Не даваме праха на Самуила,
ни славата на двамата светци!
Тя наша е! Тя с нази е носила
от край ярем и търнови венци,
да, наш е Солун, Шар, Пирин и Рила,
и песните на нейните певци”.
Това, което хвърля Яворов в македонската революция, кара и редица смели българи от пределите на свободна България да поемат към Македония. Сред тях и Иван Гарванов от Стара Загора, член на ЦК на ВМОРО, Христо Чернопеев от с. Дерманци, Луковитско, прославен струмишки войвода.
Марко Лерински (Георги Иванов) от Котел – Лерински войвода; братовият син на Хаджи Димитър, Кръстьо Асенов от Сливен – Ениджевардарски войвода; Петър Юруков от Карлово – Крушевски и Тиквешки войвода; Тане Николов от Хасково – Прилепски войвода…
Но не може да не споменем и представителите от Чирпан: Константин Нунков – Кумановски войвода, Пейо Гарвалов – Драмски войвода.
Сам Яворов определя най-точно своята дейност в Македония пред руския журналист, кореспондент на в. „Реч”, Вл. В. Топоров, като заявява: "Аз никога не съм принадлежал и не ще принадлежа на каквато и да е определена македонска група. Мене ми е чужда всяка партийност, за мен е непознато пълно подчинение. Затова аз съм гледал и си гледам работата в Македония като дълг към България... Мен ме тегли навсякъде, където има борба за право и справедливост и аз ще поднеса своята малка жертва пред всички олтари, в които гори огънят на българската пожертвователност."
А в едно от най-знаменитите си произведения „Хайдушки копнения” пише: "У мене никога не е съществувало какво да е честолюбие по отношение на македонското дело. Отначало ме увличаше само романтизмът на работата, а по-късно – дългът на българин..."
Определението, което сам Яворов дава на своята дейност, категорично отразява българския характер на революционната дейност в Македония.
През 1901 г. той напуска държавната служба и се отдава изцяло на борбата за освобождението на Македония като става редактор на „Дело” – легален орган на ВМОРО, издаван в България. А в началото на 1902 г. за пръв път влиза в Македония като четник на войводата Михаил Чаков.
За Македония и в Македония Яворов ще работи с редица дейци, но за него най-значима и съдбовно обвързана ще остане дружбата му с двама от водачите на ВМОРО – с Апостола на поробена Македония Гоце Делчев и Тодор Александров.
Някои от най-нежните редове от творчеството си Яворов запазва за своя другар Гоце Делчев. „Любовта към Македония в душата на поета – ще напише по-късно за него Ефрем Каранфилов – остава завинаги свързана със спомена за Апостола. Той никога няма да го забрави. Гоце ще осветлява бъдещото му творчество. И бъдните му дни.”
Сред завършване на военното училище в София Гоце поема пътя на Апостол на поробена Македония и в продължение на девет години обикаля Македония и Одринско, а неговите военни гарнизони стават Шар и Пирина, Плачковица и Огражден, Бабуна и Пелистер. За тази му апостолска дейност Пейо Яворов му посвещава едно от най-хубавите си стихотворения „Хайдушки песни”, в което сякаш описва живота на Гоце: „Ден денувам – кътища потайни,/ нощ нощувам – пътища незнайни”.
Отново Яворов ни е оставил чудни редове за апостолската дейност на Гоце в Македония: „За първи път в Разлога – пише той – аз виждах Гоце между народ и всичкото му обаяние като агитатор... Седнал по турски сред събранието, виещ цигара след цигара, ту спокоен и хладен, ту нервен и пламенен, Гоце не учеше, а разсъждаваше, и не проповядваше на другите, а изповядваше сам себе си... Така необикновената любов и вяра на тоя необикновен човек ставаха любов и вяра на целия народ. И Македония се кълнеше в негово име..”
За съжаление много скоро Яворов ще изгуби този свой другар, загинал в сражение с турците. На 4 май 1903 г. (21 април по стар стил) четите на войводите Георги Бродалията и Димитър Гущанов, заедно с четата на Гоце Делчев неочаквано са обградени от многоброен аскер в село Баница. Воден от надеждата да спаси селото от опожаряване, Гоце дава заповед на момчетата да се изтеглят от къщите. И един от първите куршуми на обсадилите ги турци намира сърцето му.
Селото е опожарено – остават само простреляното тяло на Делчев и телата на убитите му другари.
Димо Хаджидимов, който участва в това сражение, написва най-топлите и развълнувани думи за неговата смърт, за онзи огромен кръст, забит в сърцето на Македония. „Петнадесет часа – разказва по-късно на Яворов Димо Хаджидимов – турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гроба на Македония. Петнадесет часа ни се късаха сърцата... Защото осиротяваше цял народ.”
Третото влизане на Яворов в Македония като четник на Яне Сандански води до спречкване с войводата и поради неприязънта между тях. След смъртта на Гоце Делчев, след погрома на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Яворов се връща в София.
Но с това не приключва легалната му дейност. В общия конгрес на ВМОРО от началото на март 1908 г. Тодор Александров е избран в Централния комитет, а за допълнителен член на задграничното правителство – Пейо Яворов. Оттогава започва и тяхната по-близка връзка.
След като ВМОРО е възстановена в началото на 1911 г. от Тодор Александров, Христо Чернопеев и Петър Чаулев, Яворов е избран за запасен член на Централния комитет. Дейността на Тодор Александров в Македония окончателно утвърждава публичния му ореол като „Последният цар на планините".
Дружбата на Яворов с Тодор Александров ще продължи докато смъртта ги раздели.
По време на Балканската война Яворов отново е в Македония. Само три дни след сватбата си с Лора (19 септември), той е с четата си на гара Белово на път за границата. Участва в освобождението на Банско и Разлог от турците и става първия кмет на Неврокоп (днес Гоце Делчев).
На 27 октомври Яворов заедно с войводите Христо Чернопеев, Михаил Чаков и Йонко Вапцаров превземат град Кавала. Овладяването на този 50-хиляден град и задържането му една седмица да идването на българските войски е една от най-значимите военни операции на четите на ВМОРО по време на войната.
Яворов се завръща в София, но мисълта за Македония и безнадеждността след Балканската война го терзаят. Затова през 1913 г. той пише на Данаил Крапчев в Солун: „Македония отива. Сърби и гърци завряха нечистите си нокти в гърдите на Македония и разкъсват дробовете й. Писах и на Тодор Александров. Не е ли краен час да се предприеме нещо? Где е Матов, где е Доктора, где са другите? Трябва да бъдеш тук, в София, за да почувствуваш всичкото безнадеждие за бъдещето на нашето национално дело. Всичките македонски планини, с гробовете на толкова паднали борци, сякаш лежат на гърдите ми и аз не мога да дишам”.
Участието на Яворов в революционното движение за освобождение на Македония не е епизод в живота му, а съдба, същност. С бъдещето на Македония той започва своя съзнателен живот и със спомена за Македония завършва своя жизнен път. Затова, умирайки далеч от поробена Македония, в допълнение към завещанието си ще напише: „Да бъда погребан с туристическата куртка, шаечни панталони, с ботушите, и, ако не се намери каскета, някаква фуражка. Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея”.
И Яворов наистина умира с мисълта за Македония и чувството, че не е изпълнил своя дълг към нейното освобождение. Затова в предсмъртното си писмо пише до своя приятел Тодор Александров: „Брате Тодоре, Прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук... Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: „Поздрав от нашата майка мъченица – тя е вече щастлива!"...
Днес, повече от сто години след смъртта си, Яворов все още чака освобождението на Македония и поздрава от неговата майка мъченица – тази, за която той отдаде целия си съзнателен живот. Но в днешна Македония всичко българско се преследва, а гробовете на толкова паднали борци се поругават. И вместо паметник на Яворов, в Битоля издигнаха мемориал на Тито.
Но и днес Македония още помни стъпките на харамията, в нея още звучат думите му и там всяка година се прекланят пред подвига му.
И сега, 139 години след рождението на Яворов, ние можем да се гордеем, че този български поет, този безстрашен син на Чирпан, участва с перо и с оръжие в ръка в борбата срещу турците и за защита на българщината в Македония.
А това, че отново говорим за него, е още едно доказателство, че делото на войводата не е забравено, че неговият дух витае навсякъде, където звучи българска реч, и че съхранявайки паметта за Яворов, ние съхраняваме България.
