Как интернационалистите интернираха посмъртно българския титан
Автор: ст.н.с., д-р Петър Добрев
В дискусията за родното място на Паисий почти никой не споменава най-важния факт – това, че неразборията по този въпрос възникна не защото науката е закъсняла да се занимае с него, а по съвсем други причини, които твърде лесно може днес да се преодолеят, ако се погледне истината в очите. От авторите, на които даде трибуна в. „Десант”, единствен назовава тези причини Цанко Живков. А без да се държи сметка за тях, спорът силно олеква.
Работейки в БАН, имах възможността да се запозная с архива на акад. Йордан Иванов и чрез него попаднах на един позабравен вече факт, а именно, че откритата от този учен Зографска чернова на Паисиевата история за пръв път е създала възможността да се проучи обективно откъде произлиза Паисий. Основа за това са многобройните диалектни думи, които съдържа тя. И най-интересното е, че опирайки се на тях, българската наука е направила само за двадесетина години две твърде важни открития – установила е първо района, от който произлиза Паисий, а след това е успяла да уточни и неговото родно място.
Пръв проучил особеностите на езика на Паисий акад. Й. Иванов, който през 1914 г. стига до извода, че спецификата на езика на Паисий показва, че той произлиза от северните части на някогашната Самоковска епархия, а не от южните части, където се говори разложкият диалект и това е първият насочващ лъч към родния край на Паисий. Няколко години след това – през 1923 г. – софийският митрополит Стефан (по-късно патриарх на България) получил сведение от епархийския свещеник Цветан Стоянов, че в едно от селата от северните части на Самоковска епархия – Кралев дол – са запазени спомени за трима братя духовници – Паисий, Лаврентий и Цветан, и за проверка на сигнала била създадена анкетна комисия с председател проф. Иван Снегаров, запознат с особеностите на езика на Паисий.
След като обследвала проблема на място, комисията се натъкнала на няколко удивителни съвпадения, от които най-впечатляващи са последните три и това довело до извода, че Паисий е роден в с. Кралев дол. Чрез тези находки след намирането на първия насочващ лъч, разкрит чрез езика на Паисий, наречен от акад. И. Снегаров с красивото название „езикови светлинки”, се прибавил и още един насочващ лъч, свързан с имената на братята Паисий и Лаврентий. И тъй като и двата вида светлинки – езиковите и историческите – се пресичат в една и съща географска точка, чрез това била разкрита напълно обективно и безпристрастно една вълнуваща историческа тайна. Оказало се, че родно място на Паисий е малкото и съвършено неизвестно преди това село Кралев дол.
Най-важният подтик за това откритие дал софийският митрополит Стефан, на когото било съдено да извади от забрава родното място на Паисий и да види много по-късно как политическото невежество съсипва това негово дело. Резултатите от направената анкета предизвикали голям научен и обществен интерес и през март 1931 г. становището на Светия синод било подложено на обсъждане и в БАН по инициатива на зам.-председателя на Академията акад. Васил Златарски. След тридневно обсъждане академичната колегия, включваща в състава си и историка Й. Иванов, езиковедите акад. Ст. Младенов, акад. Ал. Балан, акад. Ст. Романски, акад. Д. Дечев, палеографа доц. В. Бешевлиев и др., одобрила изводите от направената анкета и взела решение да се обяви официално с. Кралев дол за родно място на Паисий.
Чрез това възникнала традицията да се чества всяка години празник на Паисий с всенародно поклонение в с. Кралев дол на Кръстовден (27 септември). Две години по-късно взетото решение било потвърдено още веднъж от анкетата на проф. Ем. Попдимитров и от проучванията на акад. Ст. Младенов в Кралев дол. А през 1940 г. приликата на говора в с.Кралев дол с говора на Паисий била посочена и от акад. Александър Балан в неговия труд „Нова българска граматика”. Тези факти не са никак маловажни, тъй като сочат, че колегиумът на БАН неслучайно е взел решението, че родно място на Паисий е Кралев дол.
В това били дълбоко убедени най-видните езиковеди и историци и странно е, че повечето автори, дискутиращи за родното място на Паисий, не знаят или не искат да споменат за този изключително важен и научно доказан факт.
Определеното по този начин родно място на Паисий било почитано много години, но през 1944 г. в това отношение настъпил един рязък обрат. Всенародният празник в чест на Паисий бил премахнат. Забранено било общобългарското движение „Отец Паисий” и неговото едноименно списание. И като пряка последица от това събраните от народа средства за издигане на паметник в родното място на Паисий били безцеремонно иззети и „експроприирани”.
След тези потресаващи събития думата „паисиевец” се превърнала от знак за чест – в черен знак, с който бяха дамгосани най-преданите към националните идеали българи включително и моят покоен приятел проф. Петър Коледаров. И като печален резултат оттези действия, намереното някога с много родолюбиви усилия родно място на Паисий потънало в забрава, а заедно с това било потулено и едно от най-интересните открития на българската академична наука – изграденото някога от колегиума на БАН и Светия синод единодушно становище за родното място на Паисий.
Всичко това създаде един изкуствен терен за дискусии, из който по-късно се разиграха амбициите на цяла редица различни селища – Банско, Самоков, Доспей и др., чиито претенции, че са родни места на Паисий, са били отхвърлени някога от Академията и Синода поради липса на убедителни доказателства. В тази именно деформирана от политиката ситуация, двадесетина години след отмяната на празника на Паисий и другите грозни ексцеси, за рождена люлка на Паисий неочаквано беше обявен град Банско. Чрез това Паисий стана единственият български възрожденец, който посмъртно беше екстрадиран от политиката далеч от своето отдавна установено родно място.
Повод за тази промяна даде пуснатата някога в ход непроверена версия на сътрудника на акад. Й. Иванов – М. Ковачев, че в кондиката на Хилендарския манастир се споменава, че на 17 януари 1765 г. дошъл с поклонници от Банско братът на Паисий Лаврентий и дарил на манастира родната си къща, отбелязана с израза „оцова кукя”, характерен за Банско. Чрез тази своя версия младият и жаден за слава библиотекар М. Ковачев успя да подведе за известно време дори акад. Й. Иванов. А след това в нея слепешката повярваха някои бледи подобия на старите академични светила и накрая подведоха и всевластния някога Тодор Живков, който обяви през 1966 г. на всеослушание, че само Банско и единствено Банско е родно място на Паисий и заяви: „Който не вярва в това да се оплаче на арменския поп”.
Минаха обаче само тридесетина години и се оказа, че наистина е било потребно оплакване. Защото през 1998 г. бе публикувана изцяло Хилендарската кондика и неочаквано пролича, че в нея няма нито на посочената дата, нито някъде другаде дори и дума за някаква бащина къща на Паисий в Банско и цялата версия за фамозната „оцова кукя” е била една добре скроена лъжа. „Обуначването е стар български патент” – казваше Иван Радоев в такива случаи.
Но утешителното в това безподобно обуначване е, че то твърде бързо отгърмя. А най-интересно в цялата тази история е необикновената проницателност на акад. Иван Дуйчев и акад. И. Снегаров, първият от които още преди да се публикува Хилендарската кондика нарече М. Ковачев мошеник, а вторият точно през 1966 г., когато родното място на Паисий бе своеволно „преместено” в Банско, имаше доблестта да публикува специална студия, в която непоклатимо напомни, че не там е родното място на Паисий.
Гласът на тези видни учени остана обаче недочут, а и целият опит някогашната българска академична мисъл в лицето на учени като акад. Ст. Младенов, акад. Ал. Балан, проф. Ем. Попдимитров и пр. лекомислено се пренебрегва, защото не се осъзнава, че езиковите изследвания, когато са солидно направени, никога не остаряват и всяко тяхно заобикаляне води до провал. Затова винаги съм се учудвал на интелигентността на езиковедите и историците от някогашната Българска академия на науките, които твърде рано са осъзнали, че чрез диалектните думи на Паисий може да се познае от кой точно район на България произхожда той, а след това чрез проверка на историческите следи в така очертания район са успели да определят и кое от трите селища, които са претендирали, че са свързани с него (Самоков, Доспей и Кралев дол), е негово родно място.
Този единствено зрял подход заслужава възхищение и не бива да се представя като остарял само защото е приложен преди близо век, а отгоре на това да се твърди дори, че „месторождението не може да се определи по езика и това признавали всички учени” – както се опитва да внуши статията със странното заглавие „Паисий не е на цяла България”, публикувана във в. „Десант” на 28 ноември 2014 г.
За щастие всички учени още в началото на ХХ в. са считали тъкмо обратното. И след като седем напълно независими проучвания на особеностите на езика на Паисий, а именно – на Хр. Семерджиев в 1912 г., на Й. Иванов в 1914 г., на И. Снегаров в 1923 г. на В. Кралевски в 1931 г., на Ст. Младенов и на Ем. Попдимитров в 1933 г., и пак на И. Снегаров в 1962 г. – сочат към един и същ диалект, характерен за най-северните части на Самоковска епархия, а точно там се намира с. Кралев дол, на общо становище следва да се гледа като на надеждно установен и многократно апробиран научен резултат, който не може да се отмахва с лека ръка. И всеки опит да се завърти истината в друга посока под влияние на това, че политиката някога се излъга да интернира посмъртно Паисий в Банско, е обречен предварително на провал.
На този фон твърде е куриозно твърдението в споменатата статия в „Десант“, че под един надпис, открит в книга от Банско, Паисий се е подписал със своето светско име, което според автора било Стоян Колю (т.е Стоян Колев). От публикувания във вестника надпис се вижда, че това е списък от имена на поклонници и един дарител, под който долу вдясно са вписани имената Стоян и Колю, които авторът счита за подпис на Паисий. Същевременно точно тези имена са най-бледо и неугледно написани, въпреки че Паисий винаги се е подписвал ясно и четливо.
На всичко отгоре ясно се вижда, че това, което се представя за подпис на Паисий, се състои всъщност от две имена, записани с различна големина и едно под друго, а трудно може да се намери човек, който да се подписва на два реда, освен разбира се, ако не е някой арабски шейх, който изрежда всички свои предци и не може да побере името си на един ред. Случаят с въпросния Стоян Колю обаче не е такъв, а и не е ясно защо след като до името Стоян има премного празно място, неговото бащино име е било вписано отдолу.
Затова макар тази статия да е в езиково и стилово отношение много по-добре написана от другата статия за Банско, публикувана в „Десант” на 5 декември с.г., версията виси във въздуха. А и самото име Стоян Колю не е прочетено точно, особено първата негова част. Авторът го чете като Стоанъ и твърди, че било написано собственоръчно от Паисий. От което излиза, че този загадъчен Стоанъ, който не е могъл да пише правилно дори своето име, е великият наш книжовник и будител! При това, според автора, въпросният Стоанъ се е подписал така през 1802 г., когато е бил на 80 години, а това ще рече, че за цял живот Паисий не се е ограмотил.
Извинявам се за леко ироничния тон, но целият този миш-маш нямаше да възникне, ако, грабвайки перото, авторът беше погледнал по-грижливо въпросното име. Защото то всъщност трябва да се чете не като Стоанъ, както е прочетено от Делийски, а като Стоянъ, понеже отзад стои буквата „ъ“, а в средата си има един особен знак є, който поради своята прилика с буквата „а“ подвежда доста много четци, незапознати със старобългарските езикови паметници. Чрез този знак є в старата българска азбука се е записвала една от носовите гласни (т. нар. малка носовка), а по-късно, когато тя е излязла от употреба, същата буква е започнала да служи като паралелен знак за гласната „я“ и в тази си нова функция се е срещал широко през ХVІ-ХІХ в. по цяла България. Така че и този нов опит да се докаже, че Паисий е от Банско, не можа да постигне своята цел.
Твърде странна е и самата конструкция на името Стоян Колю, което според автора има същия смисъл, както днешното име Стоян Колев. В някогашна България този особен начин на записване на бащините имена се е срещал под влияние на турските документи, но просветените книжовници като Филип Станиславов, Яков Крайков, Петър-Богдан Бакшев и др. още през ХVІ-ХVІІ в. винаги са добавяли към бащините си имена окончанията –ов и -ев. Затова трудно може да се допусне, че тъкмо Паисий, който е зовял българите да знаят своя род и език и да не се водят по чужди обичаи, се е подписал по турски маниер и е станал подражател на турския обичай, при който Хасан нарича себе си Хасан Осман, ако баща му е Осман.
Уви, откъдето и да се погледне версията, че Паисий се е наричал Стоян Колю, веднага изниква ту една, ту друга несъобразност. Не е достатъчно обмислено и това, че един духовник с високия сан на Паисий – йеромонах, който са носили игумените и проигумените, поначало едва ли би се подписал под някой списък на поклонници и дарители със своето светско име, тъй като това противоречи на монашески обет и на други духовни правила, които Паисий едва ли би пренебрегнал. Но така, както вървят напоследък нещата у нас, не е изключено някой да измисли накрая, че и един йеромонах и проигумен като Паисий се е подписвал със своето светско име, при това не по християнски, а по мюсюлмански маниер, както излиза от тази статия.
Струва ми се, че е вече пределно време да се осъзнае, че въпросът за родното място на Паисий отдавна не е дискусионен, тъй като българската наука още преди повече от 80 години е казала своята тежка дума в това отношение. Той стана дискусионен не защото науката не е имала потенциал да го реши, а единствено защото политиката е навряла своята зурла в него и безогледно е омърсила всичко, което отдавна е свършила българската наука. Несъмнено е, че ако не са били грубите изстъпления срещу българския национален идеал, които са довели до бруталната отмяна на цяла редица красиви традиции, свързани с Паисий, празникът му и до днес щеше да се чества на Кръстовден там, където той се е чествал преди много години по общо решение на Българската академия на науките и Светия синод.
Затова вече е време не да се дискутира, а да се отстранят последиците от описаните по-горе политически своеволия, чрез които с лека ръка е била осквернена паметта на Паисий. Духът на този велик български титан вика към нас да се заемем задружно и без лукави умувания да възстановим истината за неговото родно място, а заедно с това да възкресим и погазения от политическото безразсъдство негов празник. От това ще проличи дали все още носим в себе си жива искра, или вече преминаваме в онова странно биологично състояние, което Ботев е наричал „зоология на българите”.
