Акция на турския шпионаж прати България на страната на Централните сили в Първата световна война
Автор: Борис Цветанов
На 31 януари 1915 г. артистите от Народния театър организират благотворителен бал с маски в градското казино (сега Градската художествена галерия), на който се е стекъл софийският елит.
Всичко тече както трябва, но малко след настъпването на 1 февруари страхотен трясък разтърсва сградата – писъци, викове, говор се сливат в едно. „Всичко се вдига на крак" – пише в спомените си свидетелката Султана Рачо Петрова. Тълпа обезумели хора се втурват към изхода, спъвайки се в гирлянди, столове и маси, тъпчейки маски, падайки в локви кръв.
„Поглеждам поручик Бояджиев – продължава Султана Рачо Петрова – неподвижно стои на стола си. Но хайде, дигайте се – казвам – нещо се е случило. Никакъв отговор... Навеждам се и чувствувам, че тежко и неподвижно тяло се опира върху ми... по стола му – локва кръв. Краката ми, роклята ми, потънали в кръв..."
Поручикът е син на началник щаба на армията генерал-майор Климент Бояджиев. Близо до него лежи мъртва Мара Фичева – Багарова, дъщеря на военния министър генерал Иван Фичев и съпруга на народния представител Иван Багаров. Има още двама убити – Петър Милев, художник, и Цветанка Христова. Осем са ранени, но те не прескачат трапа.
Драмата на Багаров е като в спектакъл на Шекспир. Малко преди взрива той е пипнал адската машина, без да разбере какво е – видял счупен прозорец и запушил дупката, пипайки някакво твърдо тяло. То било адската машина.
Веднага пристигат полицейският инспектор Стоян Стоилов, столичният комендант Атанасов, следователят Пано Чуклев. Привидно тутакси се започва търсене на терористите.
Но аналитично погледнато, полицейска анкета изобщо няма. Не се обръща внимание на страничния факт, че охрана на казиното не е имало, докато за подобни мероприятия винаги е била осигурявана. Стоилов не търси съдействие от Обществена безопасност, създадена през 1906 г. с цел „да предупреждава и разкрива престъпления, свързани със сигурността на държавата", оглавявана от опитния полицай Пане Бичев. Стоилов не търси съдействие и от военното разузнаване – по това време разузнавателна секция към Щаба на армията, оглавявана от Коста Николов.
Вместо полицейска анкета се прибягва към американската практика. Обявена е 20 000 лева награда за сведения за атентаторите – огромна сума за времето, когато месечната издръжка на четиричленно семейство е около 100 лева.
Мераклия за парите веднага се намира – казва се Санто Антов. Инспектор Стоилов му надява една маска и го води при следователите. Там доносникът посочва за атентатор Стефан Василев, както и къщата, в която живее, и полицаите я превземат с щурм. Оказва се, че истинското име на набелязания терорист е Георги Илиев от Търново. „Аз атентатор?! Вие да не сте луди?!" – напразно крещи Илиев. Никой не го чува, но зад решетките отива не само той, но и Антов.
В същото време втори мераклия за наградата се явява в полицията. Той е добре познат там, както и на цяла София. Казва се Христо Иванов, наричат го още Дежурния, както и Черната маска. Апаш, джебчия, касотрошач, шарлатанин, на когото никой свестен следовател не би трябвало да обърне внимание, но Чуклев и другият следовател Митаков хвърлят шапки до небесата: „Хванахме ги!" – викат те и обявяват: организатор е Викенти Попатанасов, а другите са Серафим Манов, Христо Сантов и Милан Манолев. Попатанасов тутакси е натопен и от съпругата си Елена. Иначе той е учен човек – завършил е философия, патриот – водил е чета в Македония, и храбрец – носител е на три ордена за храброст от Балканската война.
Освен съмнителните светкавични разкрития, става ясно още, че терористите били играчка в ръцете на съмнителни политици, които искали присъединяване на България към силите на Антантата. Това били политическият лидер, държавник и дипломат Никола Генадиев, Димо Кьорчев, генерал Савов и Владимир Вазов. Скоро Генадиев бил ходил до Париж и Рим, откъдето се върнал и на четири очи казал на Фердинанд: „Германия е голяма сила, но има ресурс да воюва до три години, докато съглашенците могат да водят война безкрай, Поанкаре гарантира на България осъществяването на националните идеали, Босфорът ще бъде даден на Русия след войната, мястото, Ваше Величество, е на страната на прадедите Ви".
Историците у нас са наложили мнението, че цар Фердинанд е повече французин и англичанин, отколкото германец. Майка му е дъщеря на последния френски крал, а в кръвта му, както с гордост е заявявал неведнъж, течала кръвта на кралете от династията Валоа. В края на 1914 г. той дава признаци, че е склонен да подкрепи Съглашението. Австрийският посланик граф Тарновски пише до кайзер Вилхелм с тревога: „Фердинад ще обърка плановете ни..."
Освен всичко това, има лична неприязън между кайзера и българския монарх, последният дори е развалил почти готова оръжейна сделка с Круп и сключил такава с френската фирма "Шнайдер-Крнозо". В тази атмосфера шефът на германския тотален шпионаж получава задача без оглед на средствата да осигури привличане на България към Централните сили. Полковник Николай пристига инкогнито в Истанбул и се среща с добре познаващия българския характер Кемал Ататюрк, живял сред българи, за да обсъдят характера на провокацията срещу привържениците на Антантата.
Извикани са министърът на вътрешните работи Талаат бей, началникът на тайната полиция Мехмед садък бей, специалистът-бомбаджия Мехмед Сейдафин, тясно свързан с най-големия атентатор в България Наум Тюфекчиев, убиеца на Стефан Стамболов. Решено е да се извърши зловещ атентат, за авторството на който да бъдат обвинени политическите противници на Централните сили. От Париж са извикани работещите за германския шпионаж Владимир Чолаков и Мануш Стаменов. От Истанбул са активирани работещите за турския шпионаж Иван Икилюшев и Иво Кукушанец.
Всички те са изпратени в България заедно с Мехмед Сейдафин, който трябва да се свърже с Тюфекчиев за изготвяне на адската машина. Сейдафин носи и 20 000 лева, с които да купи за каузата Христо Иванов-Дежурния, Черната маска, и друг път вършил услуги на турската тайна служба. Те са недостатъчни и се носят още 30 000 лева за полицейския инспектор Стоян Стоилов. Не е известна сумата, с която е купен Пано Чуклев.
Сейдафин като пълномощник на турската тайна служба обсъжда със Стоилов въпроса с необходимите заподозрени. Най-опасният Никола Генадиев трябва да бъде обвинен косвено от личности, които с делата си досега да отговарят на определението опасни хора. Веднага е открит такъв – патриотът Викенти Попатанасов. Като манна небесна е фактът, че е получил пари на ръка от Генадиев, никой няма да се интересува, че са били за организиране на чета в Македония. Стефан Манов е повече от идеален – отчаян несретник, мечтаещ да се жертва в името на велика идея, той бил замислил на 6 декември 1914 г. атентат срещу цар Фердинад, приготвен му бил специално тенекиен пояс (днешните мюсюлмански камикадзета вървят по неговите стъпки), пълен с шрапнелни куршумчета, трябвало да се хвърли под колата на монарха.
Арестуваните не признават нищо от обвиненията, с които застават пред съда, с председател Димитър Жостов, фейлетонист в "Смях и сълзи", който с черен хумор отбелязва: „Началниците ми искат смъртни присъди".
Викенти Попатанасов заявява: „Следствието нямаше задача да залови атентаторите. То искаше известни политически мъже да слязат от сцената. Въртяха ме на шиш да им дам показания срещу Никола Генадиев, Димо Кьорчев, Владимир Вазов и генерал Савов. Камари пари ми тикаха в ръцете. Отхвърлих всичко не с възмущение, а с отвращение".
"Биеха ме с камшик, наливаха ме с ракия, не знаех какво подписвам" – твърди пък Христо Сантов. А Георги Илиев казва: „Давах показания под бич."
Съдът не се интересува от думите на подсъдимите. Жостов изпълнява нарежданията на началниците си. На смърт са осъдени Викенти Попатанасов и Христо Сантов. Другите – на различни срокове затвор. На 14 юли в 7 часа сутринта Викенти посреща палачите си усмихнат: „Много рано сте дошли!" След което казва последната си дума: „Много скоро ще узнаете истината!"
Истината, както пророкува Викенти Попатанасов, става известна поне за българските тайни служби само 65 дни по-късно. В доклада до шефовете си българският разузнавач Георги Парталев, работещ в Истанбул под прикритие като полицейски инспектор Исмаил Хакъ бей, успял да се внедри дори в терористичната организация "Червените братя", съобщава в пълни подробности заговора, посочва имената на всички и парите, с които са купени. Но вече е късно.
