С налог върху слугините и клането на добитък облагородявали старопрестолно Търново
Автор: Здравка Христова
Събирането на данъци за общинската и държавната хазна не е от днес, нито от вчера. Това винаги е било любимо занимание за тези, които ги налагат, и омразна тегоба за плащащите ги. Важно е парите да отиват по предназначение, а от харченето им да е видно, че следват облаги за хората, чиито кесии отъняват. „Изкуството да се събират данъци се състои в умението от една гъска да се оскубе максимум пух при минимум врясък”. Думите са на ковчежника на френския крал Луи XIV Жан-Батист Колбер, изречени още през XVII век.
Че в тях има много мъдрост, оказва се са прозрели търновските велможи в края на XIX и началото на XX век. Тогава били измислени и налагани какви ли не налози за старостоличани, а от данъците и глобите за некоректните данъкоплатци Търново се облагородявало и процъфтявало.
И тогава, и сега след зимните веселби и празници започват финансовите грижи, най-омразната от които е плащането на данъците. Ако се върнем десетилетия назад, установяваме, че предшествениците ни се вмествали повече от успешно в сентенцията на френския министър на финансите Колбер, тъй като хазната вместо да ги „гали” с перо, здраво ги „оскубвала”, разказва Тодорка Недева, изследовател на Следосвобожденско Търново от Регионалния исторически музей.
Така например изменението към наредбата-закон за пътищата преди близо 80 години задължавало всички граждани на общината от 20 до 55-годишна възраст да плащат пътния си данък до 1 април. Сумата възлизала минимум на 140 лева годишно и била удържана от мартенските заплати на всички служители и постоянни надничари от държавни, автономни, общински, частни и други учреждения, фирми, фабрики, работилници. Останалите жители, които попадали извън тези категории, били длъжни сами да я внасят в касата.
Колкото и да не е за вярване, срокът за издължаване съвсем не се оказал първоаприлска шега, особено като се има предвид, че неплатилите до тази дата били глобявани с „работа в натура”.
Задължителната натурална пътна тегоба била отработвана по програма, съставена от околийския инженер и одобрена от областния му началник. Неявилите се доброволно били изпращани принудително да се трудят, а имената им се огласявали публично. Още по-тежко било положението на онези старостоличани, които отсъствали от мероприятието без уважителни причини, разказва Тодорка Недева.
Съгласно чл. 154 от Наказателния закон на тези „тегобари” бил съставян акт, който се предавал в прокуратурата „за явно непокорство на властта”. Много търновчани били впрягани да полагат труд, свързан най-вече със строителство и облагородяване на градските терени, тъй като нямали финансова възможност да се издължат на хазната, а и болярската им гордост не им позволявала да си опозорят имената като неизправни платци. До голяма степен разширяването и поправката на улиците и тротоарите, направата на канализационната мрежа и други важни за старопрестолно Търново придобивки били дело и на тези „бедни строители на Асеневската столица”.
Пожълтелите страници на аналите, съхранявани във Великотърновския исторически музей, показват, че в началото на декември 1899 г. бил публикуван списък на 345 длъжници, които не били заплатили таксите си за надписи на фирмите. По-голямата част от неизрядните търновци били занаятчии и дребни търговци.
Колкото си по-богат, толкова повече данъци ще плащаш на хазната. Днес звучи социално оправдано, може би и популистки, но оказва се, че се е случвало. От 1922 г. Общината в Търново започнала да събира такси от притежателите на слугини. Тези с една слугиня плащали от 30 до 200 лева според имотното си състояние, а тези с по две слугини – от 200 до 300 лева за едната и от 590 до 700 лева за другата.
Заможните старостоличани се опитвали да скрият прислугата си, но било трудно, защото за слугинчетата се водел отделен регистър в Общината, а и помежду си сами се проверявали. Търновските еснафи доносничали един за друг по колко слуги имат. Но пък да имаш прислуга, и то повечко, било престиж.
В края на ХIХ в. местната власт въвела данък „кръвнина”. Този налог се плащал в хазната за правото за клане на добитък. В резултат на това през последните месеци на 1897 г. цената на месото скочила от 50 на 60 стотинки, което предизвикало силни протести срещу общинската управа, разказва още Тодорка Недева.
През 1924 г. били въведени нови общински налози. Търновските жители вече трябвало да плащат такса за всяка поправка на жилището си. Не можело току-така да викнеш майстори и да ти измажат къщата, да препокрият покрива или да смениш прозорец или врата, особено откъм улицата. Да не говорим за самоволно преграждане със стена на стая. За всичко това се плащали налози към общинската хазна, които не били особено големи по размер.
През 1931 г. таксовият правилник на финансовата 1931/1932 г. бил допълнен със следното решение на Общинския съвет: „Ония сгради (заведения и жилища), които не работят, или не се използват през годината, да се обложат с една трета от определените такси за смет, вода и канал.”
През същата година се въвело и тротоарно право. Такси плащали и продавачите на сено и дърва, които прекарвали стоките си през улиците на града, за да ги продават на определените за целта места. Съветът обложил с данък и собствениците на жилищни и търговски сгради, разположени по търновските улици от Девическата гимназия до Българската земеделска банка на площад „Баждарлък”, който се плащал заради това, че тези улици са павирани.
Той бил в размер на 3 лева на квадратен метър за едноетажни сгради и 4 лева за сгради на два и повече ката.
Данъците обаче не само се вдигали. Имало и радост за народа. На свое заседание през април 1933 г. Търновският съвет решил да намали таксата за вода от 20 на 15 лева за кубически метър, а за бедните граждани намалението било с 50 процента. Налогът за пазене на полските имоти и лозя съответно бил намален от 20 на 15 и от 30 на 20 лева. За сметка на това пък били увеличени таксите за строежи и ремонти.
През 1937 г. личният транспорт, освен лукс за някои или средство за препитание на други, както и днес бил източник на сериозни финансови притеснения. Пътният данък за превозни средства (автомобили, файтони, гальоти, кабриолети, коли и двуколки) трябвало да се плати до 25 май. След тази дата той бил събиран с 50 % увеличение, а превозното средство било спирано от движение до изплащане на сумата, която съответно била гарнирана със солено парично наказание. Именно през този период в града се родили най-нецензурните и пиперливи изрази, резултат от словесното майсторство на търновските файтонджии, които били сред най-отявлените противници на пътния данък, споделя Тодорка Недева.
До 25 октомври 1937 г. жителите на община Търново, които били на възраст от 21 до 55 години, били задължени да плащат и основен жп данък от 30 лева. Просрочката струвала 30% глоба.
Освен от тези средства, джобът на великотърновския данъкоплатец чувствително олеквал от задължителните суми за пъдарщина, недобори от временната трудова повинност, канал, смет, вода, поземлен данък, данък занятие, данък общ доход, данък върху дружествата...
През 1937 г. крайният срок за заплащане на общинските данъци и такси бил 10 юли. След тази “сакрална” дата се начислявала 1% месечна глоба. Затова пък издължилите се в срок и наведнъж боляри получавали 10% отстъпка върху сумите за канал, смет и вода, но при условие че нямали стари задължения към фиска.
