Никола Симов – Куруто води четата на Ботев към светлия връх на Свободата
Автор: Христина Митева
Моят роден град Търговище празнува освобождението си от турско робство на 29 януари, като тази година се навършват 128 години оттогава.
Точно там, където пътят от Велико Търново и Омуртаг прави завой, за да пресече река Врана и да се насочи към центъра на Търговище, се белее той, паметникът на Никола Симов – Куруто, опрял гръб в Славейковото училище, днес Етнографски музей.
Казват по-старите люде, че се е родил през пролетта на 1845 г. Цели 170 години оттогава реката Врана не спира да ромоли и да споменава многобройните му подвизи в защита на българите в този потъпкан от душмански крак плодороден край, населен с кротък и трудолюбив народ.
Роден в дом близо до църквата „Успение св. Богородично“, една сутрин, навръх Великден, след служба в църквата, когато народът, пременен в нови, празнични дрехи и причестен от взетата комка, тръгва да се разотива, докато младите остават да вият кръшни хора на поляната до църквата.
Ала не щеш ли, точно тук, на моста на р. Врана са наизлезли от близките кафенета една тайфа нафукани курназлии, да си чинат сеир и си правят шеклик с връщащите се от църквата хора.
Начело на пакостливата банда е самият Фаик – коскоджа ми ти израснал на бой младеж, ала разглезен и разхайтен колкото щеш, щото бе син не на кого и да е, а на баш ходжата в града. Всичко, що бе сторил зло и срамотно досега, всичко бе заметено подире му, та не се знаеше кой точно е сторил белята или кръвниката.
Ето и сега, макар и да не блестеше с кой знае какъв ум сред акраните си, Фаик се досещаше кога и каква точно беля да стори над тези от хората, дето нямаха нито право да се оплачат, нито имаха защита от властта.
Завързал здраво конопено въже за перилата на моста, та го препречил на пътя, Фаик застана до въжето и принуждаваше минаващите оттам българи да прескачат въжето...
Не се срамуваше нито от белите им коси, нито от натежалите им години, още повече, че голяма част от тях се подпираха на тояжки или бастуни. Хората не можеха да се върнат назад щото приятелите на Фаик ги подпираха отзад и блъскаха и засилваха напред, към въжето. Много от старците едва подгъваха колена, като някои ги прихващаха и с ръка, за да се сгънат пущините, та да прекрачат въжето и продължат пътя си. Други пък, като си даваха сметка, че не могат и това да сторят, лягаха по корем да пропълзят под въжето....
Новите им дрехи се прокъсваха от влачене и пълзене по земята, покриваха се с прах и кал, та не се познаваше човек ли иде низ пътя, или някаква сянка е изпълзяла от пъклото...
И всичко това се правеше сред голяма гълчава, смехове и олелия. Няма що – голям джумбуш и шенлик за бандата от правоверни.
Да, ама зачул шумотевицата, ето че оставил пътя си приближава Куруто. Среден на ръст, черноочък, ала тънък в кръста и прав, та опнат като струна на тамбура. Само един поглед метнал Куруто и веднага схванал каква е тая работа и тоя кикот на хайдамаците.
Без да се бави, той се спуска също като невестулка пъргав и като яката сграбчва Фаика за раменете, дорде оня се усети, Курото го мята през перилата на моста, та го тръшва в реката. После отвързва въжето от моста и застава до него, дордето спокойно не се изниже и премине оттам народът – спокойно и достойно.
Другарите на Фаика, като видели Курото, зарязали своя главатар в реката и хукнали през глава кой накъдето види, щото знаели, че ръцете му са яки като клещи и подхване ли те веднъж – додето не ти изпотроши костите, не те оставя....
Казват че Фаик едва оцелял тогава. Започнал да носи по две чалми, щото били за превръзка на главата му, окървавена от камънаците в дерето, и почнал да се подпира на бастун и влачи, та замята десния си крак като старец, въпреки ергенските си години...
Разказва реката и друга една случка. Върнал се от пазара в града комшия на Куруто и му пошепнал, че сестра му пратила хабер до него. Тя била омъжена в село Ашиково (дн. Певец), що се намирало на пътя за Преслав. Съобщила била, че у тях се отбивал ката вечер местният сейменин Яуз, та да го храни с баница и печено пиле. Не останало кокошка по двора й, нито брашно в делвите й.
Щом дочул това, кръвта на Куруто кипнала. Зарязал той работата си, що вършел, и веднага тръгнал пеша през баирите, като хванал напреко по черните пътища.
Млад бил, як бил, спорял му пътя, а той сякаш не сещал колко от него е изминал. Само за час-два и се намерил в двора на сестра си, макар че до там са близо 15-16 км. Поседнал, поразговорил се с нея и останал в дома й дорде се мръкне. Чакал неканения гостенин да се появи. Не минало дълго време и ето че отвън се изтропало, като да се отърсят пемениите от праха, после къщната врата се отворила със силен ритник, а един дрезгав глас изревал:
Готова ли е софрата, гяурко? Готова е, готова, и то каква софра само те чака днеска да видиш само! – отговорила стопанката.
Влязъл алията като у тях си, доволно примлясвайки с уста, предвкусвайки вкусното ястие. Ала този път, още като влязъл, нещо се стоварило на главата му, та алията се строполил на земята и нямал време нито да гъкне, нито да шавне.
Закопали го под върбата, в долния край на двора, близо до селското дере. Нахвърляли камънак и бурен, затрънили мястото, та да се не познава що е ставало там.
За да избяга от властта, че убитият бил сейменин, Куруто побягва във Влашко, отвъд Дунава и попада сред хъшовете, където се сприятелява с Христо Ботев, Левски, Каравелов. Ботев много го харесвал и одобрявал, щото това оправно момче, тънко и стройно, имало и такова сърце – опнато като струна, дето откликва на всеки човешки стон и мъка.
Много са Николовците и Колювците, но Никола – Куруто бил един на света. Затуй и Ботев прави знаменосец такъв лъв български. Такова отличие му прилягало – да всее пряпореца на дружината низ Балкана! Да ги води през несгоди и сражения към светлия връх на Свободата.
