Епизоди от психологическата война на Турция срещу България

Автор: Борис Цветанов

Случаят с военния разузнавач Пеньо Пенев (Георги Чолаков), подвигът на когото след половинвековно умуване зачете и българската държава, не е традиционна шпионска история. Шпионският реквизит само е на витрина и от него помен няма в магазина. Случаят с Пеньо Пенев е само епизод от перманентната психологическа война с база малцинствената политика, която Турция води срещу България от времето на кой знае защо прехваления у нас Кемал Ататюрк и по негов завет продължава до ден днешен.

С особена ожесточеност тази война започва да се води в средата на петдесетте години на миналия век, когато от Кремъл се усеща полъх на временното топене на ледовете след смъртта на Сталин. Това съвпада с началото на една декларирана мирна политика от страна на България към южната ни съседка. Всичко това е крайно неизгодно за турската политика и властта използва едно предателство на вербуван от българското военно разузнаване турски гражданин, за да се развихри психологическата война с още по-голяма бруталност.

В същото време военното ни разузнаване се тресе от криза, която започва още от първите дни след Девети септември – тайната служба става обект на апетити както от Политбюро, така и от страна на МВР. Началникът на разузнаването Петър Вранчев проявява героични усилия да опази неговата специфичност, но резултатите са плачевни – непрекъснати уволнения в стил „врагът с партиен билет". Липсва и координация между разузнаването и контраразузнаването.

На този фон започва и случаят с капитан Пеньо Пенев. Той получава задача да установи контакт с вербувания за радист турски гражданин с псевдоним Таш, легализирал се вече в Зонгулдак, където е разположена военноморска база на току-що влязлата в НАТО Турция.
Още с първата среща Пенев се усъмнява дали насреща си няма двоен агент. Опасенията му са изтълкувани в Центъра като страх и му е наредено да се срещне с Таш. На 28 юли 1955 г. Пенев отива на срещата и брутално е обкръжен от многобройни агенти на контраразузнаването, хвърлен е в подготвена камионетка и откаран веднага в подземията на военния затвор в Истанбул.

Не е необходимо човек да е професионалист, за да види примитивността в действията на турските тайни служби – агентът е в капан, няма логика да бъде арестуван, без да бъде проследен, без да се съберат доказателства при възможността да се проследят и връзките му...

Веднага си личи, че целта е съвсем друга. И става очевидна още на другия ден – официална Анкара започва неистова антибългарска кампания. Пресата е инструктирана за развихряне на шпиономания, по павилиони и по огради се появяват огромни афиши с рисунки на мъже с вдигнати яки на балтоните и ниско нахлупени филцови шапки със зловещи очи и текст: „Шпионите не спят!!!". Вестниците започват надпревара в измислиците си за българските дипломати. Появяват се статии, в които се твърди, че всеки кандидат на работа в дипломатическите мисии в Турция е трябвало да е извършил най-малко 12 убийства.

Условията за работата на българските дипломати стават непоносими. Те са следени непрекъснато, използват се всякакви начини за поставяне в сградите на подслушвателна апаратура. Пред наши дипломати арестуваният Пеньо Пенев е показван пребит и окървавен. За честта на българското разузнаване, въпреки средновековните инквизиции, капитанът от военното разузнаване не издава нищо.

В това време стихват и неуредиците във военното разузнаване, службата е стабилизирана, нашите дипломати получават съвършена техника, която им позволява самите те вече да следят действията на турските тайни служби, да прослушват в ефира полицейските станции, а шифровчиците се добират до кодовете и радиожаргона от колите. Но вече са изгубени важни позиции, като например с внедрения агент – щабен офицер с псевдоним Хасан в щаба на Първа армия в Източна Тракия, където е навлязло най-модерно въоръжение.

Нашата задача тук обаче е да хвърлим едно око на психологическата война, която до случая с Пеньо Пенев вече има десетгодишна история.
През 1945 г. пред турския съд е изправен Богдан Николов Хаджипанайотов. През 1942 г. той ръководи малка диверсантска група, която взривява на два пъти немски влакови композиции, пътуващи за Източния фронт. Не търсете този подвиг в архивите на антифашистката съпротива – Богдан Николов не е бил свързан нито с партизанското движение у нас, нито с Москва. Работил е за „Сикрет сървис”.
От Берлин пристигат специалисти от Гестапо и Абвера, диверсантите са заловени с изключение на Богдан Николов, който заедно с Наню Начев преминава границата при Малко Търново.

Отначало той е радушно приет от турската власт и в Одрин е разпитван от майора от безопасността Саим Яркъм. Неочаквано през 1945 г. Николов е изправен пред турския съд в обвинение за шпионаж. Отново се появява майор Яркъм и му предлага да работи за турското разузнаване, да бъде върнат в страната като герой и да събира шпионски сведения, на първо време за съветски обекти на бургаското пристанище. Николов отказва, след което пред съда е обвинен в шпионаж в полза на Хитлеристка Германия.
Започва неистова кампания в пресата, както и по официалната телеграфска агенция не само срещу Богдан Николов и Наню Начев, но и срещу България. На 11 юли 1945 г. двамата са осъдени на по 30 години затвор.

Антибългарската кампания взема чудовищни размери. Българското правителство взема отношение, стига се до обжалване на присъдата, но на новото разглеждане през 1948 г. тя е потвърдена. След което психологическата война се развихря с още по-голяма сила. Появяват се пречки с внедряването на български разузнавачи сред изселващите се в Турция българи мюсюлмани. В същото време турското разузнаване започва тотален шпионаж срещу България.

Минава време, благодарение на усилията на българското правителство случаят с Богдан Николов приключва с размяна на наши и турски агенти.
За разлика от Пеньо Пенев, разменен за турски шпиони през 1964 г., Богдан Николов никога не получава признание за антихитлеристката си изява – взривяването на немските влакови композиции през септември 1942 г. между Кръстец и Плачковци, както и втора композиция през октомври същата година.
Пеньо Пенев, който на 24 януари тази година напусна този свят на 88-годишна възраст, също не доживя да получи подобаващото му се признание от българската държава. Единственото му отличие е почетният знак за принос към Министерството на отбраната, който военният ни министър му връчи на 4 април 2014 г.

А иначе, когато се завръща в България след размяната с турски шпиони,  той се посвещава на работата си в структурата на разузнавателното управление към Генералния щаб на армията, като междувременно и преподава в нейната школа, имаща статут на факултет по стратегическо разузнаване към Военна академия „Г. С. Раковски“. От 1978 г. до 1983 г. Ееконсул в посолството ни в Източен Берлин, след това е назначен отново в разузнавателното управление към Генералния щаб като началник на отделение.
Автор е на книгите „Темида с пагони” и „Прекършена младост”.


В категории: История , Горещи новини