В нея френският журналист и писател Анри Пози описва чудовищните зверства над българското население в Македония в средата на 20-те години на миналия век
Автор: Станко Михайлов
Не искам да бъда възприеман като „гилотиран” герой, затова ще се спра само и единствено на фактите, свързани с един случай, в който заради една книга бях заплашен, че ще бъда убит.
През 1991 г. поех директорството на книгоиздателство „Планета-7”. Тогава главен редактор на в. „Македония” беше известният литературен критик Луко Захариев. Печатах във вестника му мои авторски материали и често се срещахме и разговаряхме с него. По това време при мен дойде бившият ми колега от Киноцентъра Асен Автов, известен като „македонист”.
Разменихме дума-две, когато най-неочаквано той ми предложи да отпечатам преводната документална книга „Войната се връща” от популярния френски журналист и писател Анри Пози. Тя била „уникална” по думите му, тъй като в нея се описвали извършените чудовищни зверства над българското население в Македония в средата на 20-те години на миналия век. При това писателят бе успял да проникне в бившата Сърбия, „където стоновете на всичко, що носи български дух, не стихват, където е поругана паметта и се кощунства с костите на загиналите за човешките права на брата-роб и където с невъобразими изтезания не можаха да убият националното му съзнание…”. Когато разкрил пъклените факти, той веднага се залавя да ги опише в книгата си, а после и да я отпечата.
След като моят колега Автов ми разказа историческия сюжет на творбата, после най-доверително ми призна, че лично я укривал като книжна святост близо 50 години – от 1934 до 1992 г., и накрая решил да сподели „тайната” с мен, защото неприкосновено ми вярвал като човек, колега, приятел.
Взех изданието и още вечерта потънах в описаната от писателя трагедия на кръвните ни братя. А на заранта, без никакво бавене и мотаене реших да я направя достояние и на българските читатели. Влязох в кабинета на началника на Военно-издателския комплекс Валентин Радев – скъп приятел, колега и редактор на вече отпечатани половин дузина мои авторски книги. Самият той искрено ми вярваше и почиташе, така че без никакви уговорки прие идеята съвместно да отпечатаме въпросната книга. Но въпреки това, той сподели издателския ни проект с тогавашния заместник министър-председател на страната и военен министър Димитър Луджев.
След като и Луджев даде подкрепата си, двамата веднага пристъпихме към полиграфическото оформление на творбата. А още на другия подир обед отидох при Луко Захариев в редакцията на в. „Македония” и му предложих да пусне откъс от нея с рекламен подтекст. Луко пред мен прочете материала, също го хареса и прояви готовност веднага да го публикува още в следващия брой. Но ме посъветва преди това лично да говоря с председателя на ВМРО Стоян Бояджиев. Защото все пак, освен пряк шеф на вестника, тъй като именно ВМРО го издаваше, бай Стоян беше и най-подготвеният в идейно-политическо отношение отговорен ръководител, изявен родолюбец, защитник на българското население в Македония, бивш политически затворник, ерудит и пр.
И макар че никак не търпя друг да ми държи юздите в социалното и мисловно изражение, приех съвета на Луко. А понеже пък с бай Стоян също се познавахме добре и уважавахме, мигом влязох в кабинета му. Подадох му книгата и заразказвах за извършваните над българското население в Македония от сърбите садистични жестокости с единствената цел да „посръбчват” българското население.
Но излезе, че бай Стоян по-добре и от мен познавал творбата, и то още от младежките му години. Затова щом чу за нея, стана от бюрото си, пристъпи към мен с накуцващия си крак, положи закрилно ръката си на рамото ми и заговори: „В никакъв случай не прави това, моето момче. И да не си посмял да говориш за книгата където и да е. Мълчи и толкоз! Все едно нищо не знаеш и нищо не си чул за нея”.
Изумих се: „Защо бе, бай Стояне?”, а той отвърна: „Защото не знаеш какво те очаква. Ще те убият още на първото кюше. Та книгата е забранена дори във Франция… Затуй скрий я под дюшека и мълчи! Опасна е. И на кол да те забучват – мълчи”!
Но от тях ли съм да си свивам куйрука при опасност? Стояла цели 6-7 десетилетия из прашните архиви на този и онзи наш и чужд читател, как тогава при днешната уж нова политическа ситуация, модерни междудържавни отношения, демокрация и пр., ще я задушавам още в мълчание и неизвестност?
Без да казвам нищо на началника на Военно- издателския комплекс Валентин Радев за криещите и за двамата ни опасности, ако я издадем, само за броени седмици отпечатахме книгата. А интересът към нея бе толкова бурен, че на ден се продаваха по 500-600 броя от изданието, и то само в София.
Скоро след това обаче за него чул и нашият дългогодишен народен представител Лъчезар Тошев, който тогава бе евродепутат. Макар и да не се познавахме, вечерта той ми се обади по телефона и заговорихме. Освен че най-възторжено изрази впечатленията си от въпросната книга на Пози, Тошев ми предаде и посланическите поздрави на френския и на европейския парламент, окачествили отпечатването на творбата в България като „издателски подвиг”. Толкова одобрително и ласкаво говорили за нея в Европа…
Е, не бях убит, както се страхуваше бай Стоян, Бог да го прости. Но няма да скрия, че дълго очаквах да се случи. Затова и не вписах името си в корицата като неин инициатор, редактор и пр.
Ала по-важно от всичко друго е, че и до днес нося в паметта си безброй подобни случаи, когато още от онова време са убивали множество наши българи, сред които и кръвният ми брат Стоян, безгробно загинал в Македония.
Тогава защо и аз още да мълча за тази зловеща истина?! Още повече, когато преди 8-9 години телефонен глас, представил се от Благоевград, поиска тайна среща с мен, та само двамата да преиздадем творбата в нов тираж, като всички печеливщи приходи щели сме да поделим поравно. Отказах и затворих телефона.
Коя беше обаче тази неизвестна особа, какви цели преследваше, провокация ли беше, или не, не се запитах. Само след това чух, че същата тази вече отпечатана тогава книга „Войната се връща” на великия френски писател Анри Пози наистина била преиздадена. Но какъвто и да е бил замисълът на анонимния издател, заслужава да се изрази признателност и към него. Защото, след като му бях затворил телефона, той по своему е извършил личен „подвиг” в днешната кървава ситуация по света.
За съжаление се продължава, все в името на псевдонационални, религиозни, политически, етносни и всякакви други продажни идеи, да се подлагат на чудовищни страдания и смърт милиони невинни човешки същества. Кога ли и кой някога ще каже завинаги „Стига кръвопролития, страдания и смърт?!
Анри Пози (1879-1946) произлиза от старо семейство на фрески протестанти. Майка му е англичанка, пряка наследница на благородническия род Хампден, дал на Англия видни политически личности, сред които Оливър Кромуел. Журналистът Пози служи близо трийсет години на френските и английските разузнавателни служби на Балканите и в Централна Европа.
„Написах тази книга, за да може да узнае истината Франция, моята родина, страната на свободата, правдата и справедливостта, но която политици и една продажна преса държат в пълно заблуждение.
Тя предизвика във Франция голямо вълнение. Получих стотици писма от професори, работници, студенти, политици, селяни, министри, които бяха изпълнени с ужас и негодувание от изнесените факти.
Цялата чужда преса говори за нея и разказа за вашите страдания и мъките на вашите братя в Македония
Всички подтисници и палачи проклинат името ми. Това е най-ценната ми награда, защото тази ненавист показва, че аз съм работил достойно за каузата на правдата и свободата, за каузата на мира, за който Вие, българите, и ние, французите, жадуваме и милеем еднакво!
Бъдете търпеливи! Имайте твърдост и надежда!
Скоро ще удари часът, в който ще изгрее над страната ви бляскавото слънце на правдата, когато ще ви се върнат земите, които ви заграбиха. Иде часът, в който вашите братя в Македония (чиито непоносими страдания, чиято непобедима любов към родината България видях с очите си, въпреки усилията на подтисника да ми попречи) ще се освободят от кървавото иго, което ги смазва.
Дано тази книга, в която вложих цялото си сърце, цялата си любов към свободата, цялата си вяра в непобедимата сила на истината, да ускори идването на този велик ден!”
Анри Пози
Париж, април 1934 г.
Бележка на редакцията: Веднага след излизането от печат на „Войната се завръща“, книгата е забранена в Югославия, а съдът в Белград осъжда автора на 20 години затвор. Сръбската терористична организация „Бялата ръка” му издава смъртна присъда, която трябва да бъде изпълнена в която и да е страна по света.
