Действително ли Димитър Общи е толкова „черен“, колкото го изкарват
Автор: Милко Петков
Когато стане въпрос за предателите около името на Васил Левски, тутакси се сещаме за най-малко две персони – за поп Кръстьо и Димитър Общи. Единият вече почти е реабилитиран. Известният писател и киносценарист Георги Мишев регистрира преди време общонародния комитет „Да спасим опетненото име на поп Кръстьо“ или нещо подобно, в който привлече много артисти, писатели, журналисти, историци, общественици и в продължение на десетки години бавно и последователно трупаше факт след факт в защита на свещеника.
Така се установи, че поп Кръстьо не е предател, защото изобщо не е знаел за отиването на Левски в Ловеч, не е знаел за престоя му там, не е знаел за заминаването му, следователно изобщо не е имал представа, че Апостола е ходил в Ловеч.
Но тогава кой е предал Дякона? Съществували са 7-8 човека, които са имали непосредствен контакт с него. Това означава, че някой от тях е предателят. За съжаление Георги Мишев не продължи с разследванията си и истината за предателството така и не се разбра.
Другият основен заподозрян в издайничеството на Левски е бай Димитър Общи. Повече от 140 години се знае, че той е най-гнусният предател на революционната организация, съградена от Дякона с много любов и надежда.
Димитър Николов, известен и като Общи, се ражда в град Дяково през 1838 г. Това градче се намира в Метохия, една територия, граничеща със Сърбия, Косово и Македония. В това населено място имало повече албанци, по-малко турци, още по-малко сърби и съвсем малко македонци. Правя това уточнение, защото докато расте нашият герой, ще не ще, научава албански, турски и сръбски, за македонския ще се спра по-късно. Поотраснал, той отива във Влашко, където работи няколко години и научава и румънски.
Бързам веднага да го „хвърля“ при великия Гарибалди в Италия, където се води война за обединение на страната. Това става в много големи мащаби, защото след великия Джузепе са вървели понякога до 10 000 души, като към армията му въодушевено се присъединяват и много чужденци. Сред тях е имало и доста българи като Петко Киряков (Капитан Петко войвода), братята на Хаджи Димитър и така до 82 души.
Не мога да не се изкуша да цитирам спомените на Капитана, защото те най-ярко показват в развитие Димитър Общи. „Като пристигнахме в Италия и се настанихме, където ни беше казано, започнахме да се опознаваме, особено с чужденците. Натъкнах се на един човек – твърде странен. Викаха му Димитър Сърбина. Той беше намерил други сърби, които дълги години са живели в Италия, ходеше между тях с един голям тефтер и пишеше нещо с един дюлгерски молив (този молив се използва от строители на къщи и други строителни обекти като дувари, зидове и др., б. а. ). Отначало го мислехме за шпионин, но после решихме, че не ще да е това, защото човекът вършеше работата си съвсем ачик-ачик (т. е. открито).
Към края на месеца се разбра, че учел италиански. Беше казал на неговите хора да му говорят само на този език и той да им отговаря на същия. Ония сърби първите няколко дни се заливаха от смях, но той продължаваше да пише в тефтера и да се учи от грешките си. След десетина дни вече не му се подиграваха.
Този човек беше голям чешит, защото беше кривоглед, а и още късоглед (затова е бил моливът, чийто графит е 4-5 пъти по-дебел от обичайния). Въпреки недъга си, той стреляше много точно, само „на смърт“. След неговата стрелба ранени нямаше. Всички противници си тръгваха с краката напред. Не съм се бил във всички сражения с него, но когато сме участвали заедно в общи акции, мисля, че бая народ бастиса. Както смятах, мисля, че между 50 до 80 човека да беше убил.
Гарибалди много обичаше чужденци, които знаят италиански. Подаде ръка и на Сърбина и когато след първата среща се разделяха, той даде знак на Гарибалди леко да се наведе и започна да му разказва нещо на ухото. Оня се разсмя силно и му каза: „Ил мио фрателино (мой малък братко). Този грозник бързо влизаше под кожата на хората и със своите лакърдии успяваше да превземе и душите им. По едно време се събра бая народ. Нямаха оръжие, а даже и тези, които имаха, не можеха добре да стрелят и си отиваха от този свят съвсем напразно. Не съм бил и не зная точно какво е станало, но си мисля, че Гарибалди ще да е писал писмо до белгийските производители на оръжия, защото след време пристигнаха 46 белгийци баш пушкалии и баш пищовлии, които започнаха веднага да учат неможещите на стрелба.
Бай Димитър беше много наблюдателен, защото забеляза, че 4-5 души учеха левичарите как се стреля с лява ръка с пищов и с ляво прикладване на пушката. Той това не го можеше, та хвана един от даскалите левичари и започна нещо да му говори – не знам на какъв език, но човекът явно се съгласи. След редовните упражнения се зае само на него да обяснява как се стреля от ляво положение. Нашият изглежда хвана работите, щото след дни стреляше еднакво добре с пищова както с лява, така и с дясна ръка. Озори го стрелбата с пушка (преподавателят ми по огнева подготовка във Военния университет във Велико Търново обясняваше, че при стрелба с пушка от ляво рамо се измества мерната линия на прецелването и затова част от цевта се отразява и пушката става по-късоцевна.
Колко обаче трябва да се отреже и къде да бъде поставен мерникът било строго пазена тайна, като рецептата за кока-кола, б. а.). Така или иначе, след голямо мъчене нашият човек до десетия ден бил готов и с този вид стрелба. При проведения изпит след края на обучението сърбинът показал на своя учител какво бе научил и оня останал изумен, като знаел за недъга на очите му. На изпроводяк със сълзи на очи му подари собствената си късоцевна пушка, която била направена специално за него и струвала стотици лири по-скъпо от допълнително отрязани и пригодени пушки“.
В този хубав за Димитър Общи момент, според Росен Янков – автор на книга за Левски, в която оплюва много народ и поставя грозни етикети на доста хора, които не заслужаваха това, се случва голямо нещастие. Гарибалди бива ранен през 1866 г. при Монте Суело. Като разбират това, всички хукват да бягат. Като най-голям страхливец и в същото време твърде пъргав, бай Димитър побягва пръв, но лошото е, че след него побягват Капитан Петко войвода, братята на Хаджи Димитър и другите 78 юнаци.
Действителността обаче е твърде различна. Гарибалди действително е бил ранен, но не при Монте Суело, а в планината Аспромонте в област Калабрия на 28 август 1862 г. Тоест, четири години по-рано. Истината в случая е, че Гарибалдийската армия станала твърде голяма и нямало възможност да се изхранва, въоръжава и обучава. Поради тази финансова причина Гарибалди издава на 20 септември 1866 г. заповед за разформироване на определени части по целесъобразност. Сред тях били и българите, които по думите на Росен Янков си били плюли позорно на петите.
Преди заминаването си от Ботуша Димитър Николов получава възпоменателен орден за заслуги към Италия. Оня зъл език, който прати нашите хора да бягат страхливо от редиците на гарибалдийците, нашепва в ухото, че такъв орден получавали и всички, които имали над 100 дни престой и сражения във войските на великия Джузепе. Да, ама не, защото и другите също са били над сто дни в Италия, но не са получили такова отличие.
Самият Гарибалди при раздялата дава на Димитър трикольорната лента и нагръден знак на офицер от неговата армия. Прегръща го горещо и му казва „Адио, каро амиго“ (в превод „Сбогом, скъпи приятелю, б. а.). Нека да обобщим: един орден, офицерски чин, скъпоструваща пушка и един език в повече – така си тръгва балканският Гарибалди от Италия. Един достоен народ изпраща един достоен човек по един достоен начин.
Нека сега да спрем онези „побегнали“ българи, които вече приближават остров Крит. Ето как описва патилата си на острова Петко войвода: „Още като слязохме на Крит се носеше зловонна миризма, която идваше от четири трупа на непогребани бойци критяни. Попитахме няма ли свещеници, които да ги опеят, и те казаха, че турците ги били убили. Отново попитахме защо не са писали писмо до владиката, отговарящ за острова, да прати други свещеници, но те казаха, че са писали писмо, но отговор няма.
Тогава се заехме ние да свършим това дело. Решихме да напишем ново писмо, като потърсихме някой критянин да го напише под наша диктовка. Те отказаха, защото вече са го привил, но без успех.
Тогава излезе оня наш образ ненагледен (Димитър Общи) и каза, че той ще напише писмото. Присмяхме му се, като се пошегувахме, че дали владиката ще знае сръбски или турски. Той обаче скочи и рече, че акъл не иска и сам ще напише писмото.
Какво е писал, на какъв език го е писал, не знаех точно, но отговорът дойде след десет дни под формата на двама млади свещеника. Единият носеше писмо от митрополита и каза, че ще го даде само на човека, написал писмото. Взе го бай Димитър, па прочете: „Братя, християни, пращам ви тези млади свещеници, хем да свършат вашата работа, хем да каляват характерите си при тежки условия. Моля се да се сбъдне вашето дело, но ви повелявам да пазите тези мои чеда, тъй че косъм да не пада от главите им. Стане ли нещо с тях, повече няма да пратя. Ако делото ви не успее, искам да направите всичко възможно да ги върнете живи и здрави. Моля се коленопреклонно да докарате работата до добър край. Прегръщам ви по братски и не забравяйте заръката ми“.
Види се, че всички нападки, които Димитър Общи ще получи в българско – че бил неграмотен, безкнижен, неук, глупав, прост, ахмак и каквото там се сетите, са били безпочвени.
Капитан Петко войвода продължава разказа си, като казва за него следното: „Откак дойдохме от Италия, тоз човек побесня.
В бой беше неукротим. Стреляше мълниеносно с двата пищова на поразия и като му омръзнеше, вземаше късата пушка и отново подхващаше поганците. Веднъж спрях само него да гледам. Стреляше с изцъклени очи (поради очните проблеми, които има, зениците му трябва да са били силно отворени, за да влиза в тях повече светлина, така че наблюдаваното да се откроява по-отчетливо, б. а.). Като спреше стрелбата, турците започваха да сипят огън по мястото, откъдето беше залегнал. Той обаче мигновено заемаше друга позиция и отново ги поразяваше. Куршумите летяха край ушите му, но той не им обръщаше внимание. Често казваше, че него куршум не го лови и както гледах, май хванах вяра на думите му. Като тръгвахме, си направих хисапа (сметката), че тоз човек трябваше да е бастисал над 200-250 души“.
Срещата на нарочения за „предател“ Димитър Общи с Левски и Ангел Кънчев става на 1 юли 1871 г. в Сопот. Още с пристигането Дяконът не е доволен от избора на Любен Каравелов и веднага му казва, че тук не е Италия и че по българско той е най-главният, да си избие от главата миналото и строго да се подчинява на него, ако ли не, да си хваща дърмите и да си ходи при бая си Любен.
Не по-добро било и отношението на Левски към Ангел Кънчев, комуто казва: „На теб ще река, че мен умни глави не ми трябват, защото само говорят, а за работа не ги търси“. Вероятно донякъде Апостола се е чувствал малоценен по отношение на образованието си, тъй като е завършил едва втори клас в Стара Загора, където вуйчо му Василий, монахът, бил назначен на работа. След това кара почти едногодишен курс за свещеници. По старата система на обучение първите четири класа са се казвали „отделения“.
Пети клас бил всъщност първи клас, съответно втори клас се равнява на шести клас по новата система на обучение. Така че от една гледна точка, като се има предвид, че по-голяма част от тогавашното българско население е учила до четвърто отделение, то образованието на Апостола си е направо лукс. Но в същото време вече се били появили доста просветни българи, образовали се във Франция, Германия, Англия, Чехия, Австрия и пр., и сравнявайки се с тях, Левски не можел да се похвали с много начетеност.
Едно от популярните обвинения към Димитър Общи е, че бил създавал интриги, че не се подчинявал на Левски, че правел каквото си иска, изобщо, развалял дисциплината и създавал опасност за разкол между отделните комитети. Но ако трябва да гледаме истината, то и Левски не е изпълнявал точно заповедите на Любен Каравелов. Самото създаване на Вътрешната революционна организация (ВРО), Апостола сам си го измисля. Че е било по-удобно и целесъобразно може и да е вярно, но разрешение от БРЦК не е имало. Защо постъпва така дава обяснение едно негово писмо до Иван Драсов, в което той пише: „Иване, както знаеш, ние с бай Любен в една мелница брашно не можем да мелим. Затуй аз казвам, той да си върши своята работа, аз ще си гледам моята“.
Когато се взема решение да се раздели България на три части, Димитър Общи поема Северозападна България, Североизточна – Ангел Кънчев, а Левски цяла България. Бай Димитър като развързано от синжир куче се втурва в действие. Посещава всички комитети, изградени до този момент. Разбира, че са доста тромави, големи, неинициативни. Веднага намалява големината на ръководствата им, назначава нови хора и на всички поставя конкретни задачи. Организира и селски комитети, като в по-големите села прави петчленно ръководство, а в по-малките – тричленно.
Той въвежда принципа на самостоятелност и автономност, който се оказва твърде работещ и практичен, защото развързва ръцете на комитетските хора, кара ги да мислят и да решават проблемите си без да чакат решения отгоре. Тези принципи работят дълго и успешно чак до съединението на Княжество България с Източна Румелия.
Димитър Общи обявява за свое постоянно местоживеене Тетевен, откъдето ще ръководи и комитетите. Назначава за свой секретар даскал Васил Бушанаров, който му пишел писмата и го учел на български. Оттук произлизат и големите спекулации за неграмотността на нашия общ „предател“. Както вече отбелязахме, човекът е владеел шест езика, от които два и писмено. Седмият не го слагам в сметката.
Нека отворим скоби и да поясним, че в Дяково е имало и малко македонци, които по онова време са се чувствали все още българи и нашият герой е бил от такова семейство. Говорели са западно българско наречие, което съществено се е различавало от говора по българско. Бил съм по тези западни краища и съм чувал как хортуват старите хора и ви уверявам, че ако покрай вас няма някой млад човек, нищо няма да разберете. Идвайки в България, върху главата на Димитър Общи се струпват сто неща и той просто е нямал време да учи езика писмено и говоримо, макар че бързо схващал. Когато го нямало даскал Бушанаров, го замествал ученият и състоятелен тетевенец Дочо Мръвков.
Говорело се, че хиляди иглянки по това време проехтявали по целия Коджа Балкан. Това би било хубаво, но истината е съвсем друга. Бай Димитър по собствена инициатива урежда да бъдат изпратени 200 белгийски пушки „средна ръка“ и две биволски каруци с джепане (куршуми и други огневи средства). Той е в стихията си. Намира три момчета от Етрополе и три от Тетевен левичари и ги учи да стрелят с пищов с лява ръка и ляв приклад. Взема десет пушки от докараните и ги занася при Иванчо Тюфекчийчето от Троян да им отреже цевите, като носи и своята пушка за юрнек (образец).
Виждаме един динамичен човек, който не иска пари от никого и сам се оправя с проблемите си, като в същото време силно вдъхновява хората, мотивира ги и им внушава, че изходът е един – победа. Петроханският и Тетевенският Балкан ечат от гърмежи. Левски се страхува да не се нанесе удар на революционните организации чрез тези стрелби, тъй като по принцип е по-предпазлив.
