Спомен за Трифон Кунев, невъзможният бунтар

Автор: Йото Пацов

Проклятието на забравата все още преследва един от най-импозантните поети в българската литература – Трифон Кунев. Инерцията на политическите репресии не е заглъхнала и до днес, и това е причината един изключителен патриот, бляскав талант, безукорно честен и нравствен човек да остане извън полезрението на българите, а името му да бъде погребано под летаргичните пластове на мимолетната партийна конюнктура.

Негово родно място е Ъглен – село в лакътя на река Вит, на кръстопътя между Луковит и Ловеч, Тетевен и Плевен. В дома на дедо Куньо Бояджиев в центъра на селото се раждат пет момчета и едно момиче, а житейският им път е предопределен от баща им – по това време един от най-будните и патриотично настроени ъгленчани, който три пъти е избиран за народен представител от Народнолибералната партия на Стефан Стамболов.

От него Трифон Кунев наследява вкуса си към политическата дейност, а от майка си – любовта към народните песни и тънкия усет за красота и слово. Дедо Куньо дава мило и драго, за да изучи синовете си – рядкост по онова време, и петимата завършват висше образование, някои от тях в чужбина. Професиите им са лекар, инженер, офицер, агроном, юрист.

Житейското си поприще Трифон Кунев, роден на 20 февруари 1880 г., начева в родното си село, където четири години е учител след завършване на средното си образование.
През 1905 г. е студент в София, когато излиза първата му стихосбирка „Песни“. По това време той вече е член на артистичната бохема в столицата, стихосбирката му се посреща много радушно. Проф. А. Т. - Балан казва, че тези „Песни” „са конгениални с народното творчество” и го извисяват като поет-лирик, в чиито стихове битуват най-нежните трепети на човешката душа.

Затова не е удивително, че много от тях от първата му стихосбирка се пеят като народни песни, неразпознаваеми като авторски в съкровищницата на песенния фолклор (“Ела се вие, превива“, „По жътва“, „Угар“, „Смъртта на Александър Стамболийски“ и др.).
Само след две години, през 1907 г. излиза стихосбирката му „Зарници“, последвана чак през 1926 г. от „Хризантеми”.

Високото място в литературния елит на България, което Трифон Кунев завоюва със стиховете си, е потвърдено и от приятелството и сътрудничеството му с такива творци на българската национална култура като Николай Лилиев, Цанко Церковски, Петко Тодоров, Елин Пелин, Пейо Яворов, Гео Милев, Симеон Радев, Константин Петканов, Илия Бешков, Сергей Румянцев, Димо Кьорчев, Сирак Скитник, Антон Страшимиров, Александър Балабанов, Александър Божинов, Йосиф Хербст и много други.
По оценката на много видни литературни историци и двете стихосбирки са манифест на модерния тогава символизъм, без обаче да късат с песенността на българското народно творчество.

Много рано поетът свързва живота си с вестикарството – той е изявен сътрудник на изключително популярния в началото на миналия век вестник „Българан“, заедно със Симеон Радев е съредактор на в. „Воля“, работи и публикува в множество други издания.
Още първите му публикации са белязани от така характерните за цялото му публицистично творчество ярък и образен език, злъчен сарказъм, гражданска непримиримост, безкомпромисност в оценките.

Трифон Кунев взема участие в Балканската война като командир на 12-а Лозенградска дружина от Македоно-одринското опълчение. Като запасен офицер участва и в Междусъюзническата, и в Първата световна война.
Политическите му възгледи еволюират решително и след завръщането си от фронта той напуска стамболовистката партия и влиза през 1919 г. в Българския земеделски народен съюз, който, начело с Александър Стамболийски, взема властта в страната.

Бързо си спечелва авторитет в ръководните звена на Земеделския съюз, най-вече като автор и редактор в земеделските издания „Земеделско знаме“, „Победа“, „Пладне“, „Кооперативна просвета“. От тези дни датира и приятелството му с Александър Стамболийски. Политическият си избор той обосновава във в. "Победа", бр. 146 от 30 юни 1922 г., под заглавието Pro domo sua:

„Пресата нададе вой срещу мен – Той измени на себе си. Той се продаде. Разбира се, това е една безсрамна лъжа. Ако аз можех и исках да се продавам, нима нямаше да отида там, дето е борсата за интелигентните души в България; дето се плаща най-добре за такъв род стока; дето се продадоха професорите; дето ми предлагаха съблазнителна цена; дето купуват живи хора и умрели съвести. Нима нямаше да отида в "Слово" или "Зора"? Верно е, че аз заемах едно от първите места в една партия. Верно е, че такива се смятат за бъдещи министри.

Верно е, че напуснах най-голямото място, за да стана малък фейлетонист. Аз се отказах от голямата длъжност, която ме заставяше да мълча, за да заема малкото място, което ми даваше свобода да говоря… Това е решение, взето през дългите нощи на размишления в окопите на страшната висота (кота 1248) при Битоля, гдето стоях заедно с въоръжения български народ, докато тия, които днес ме клеветят, пиеха бира в София, плетейки хвалебствени статии за "героите на фронта".
Кървавите погроми след преврата на 9 юни 1923 г. вещаят смърт и за него, много от политическите му съратници са избити, но той е арестуван в Пети полицейски участък заедно с мнозина леви интелектуалци и сдружени земеделци, и това по всяка вероятност го спасява.

Отново е арестуван на 16 април 1925 г., веднага след кървавия атентат в храма „Света Неделя“. За своя престой в килиите на Обществената безопасност писателят разказва в статията си „Посраменото насилие“. След като е заточен от превратажиите в Ъглен за около година и половина, Трифон Кунев отново се връща в София, без да преустановява писателската си дейност.

За несекващата политическа активност на Трифон Кунев през следващите години е достатъчно да се посочат два факта – под изпратената на 26 май 1943 г. „Молба-подканване“ до председателя на Съюза на българските писатели, тогава Стилиян Чилингиров, с призив да се защити българското еврейство, на първо място стои неговият подпис. На първи януари 1944 г. пак той отправя писмо до министър-председателя Богдан Филов с призив за излизане на България от войната.

След 9 септември 1944 г. Трифон Кунев е избран за председател на Съюза на българските писатели и директор на Народния театър. Това обаче не става причина той да промени възгледите си. Без колебание става свидетел на защитата на съдените от втори състав на Народния съд писатели. Не изпълнява исканията за уволнения на артисти в угода на новата власт.

Пълното разминаване между представите му за власт на народа и практиката на отечественофронтовското правителство е причина през май 1945 г. да си подаде оставката като председател на СБП и директор на Народния театър.

Става редактор на в. „Народно земеделско знаме“, ръководен от Никола Петков, както и член на Постоянното присъствие на БЗНС, участва в учредяването на „Лига за защита на правата на човека и на гражданина” и е избран за неин подпредседател. В тази си роля той организира редица акции в защита на засегнатите от репресиите български интелектуалци.
Всичко това става причина комунистическата власт да прибегне до физическа разправа с поета – три пъти „възмутени“ граждани го нападат, като най-драстичен е побоят, нанесен на Трифон Кунев и Никола Петков при излизането им от Алианс Франсез на пл. „Славейков“ в столицата.

Втори път разправата става при погрома на редакцията на в. „Народно земеделско знаме“ и трети път – в самата сграда на Народното събрание, където е бит дори с дръжки на пистолети от разярените депутати.
От този период емблематична остава поредицата от фейлетони, които Трифон Кунев с парадоксалния си сарказъм озаглавява „Ситни-дребни като камилчета“ и които са безпощадни към новите властници, към безсрамната комунистическа демагогия, към потискането на гражданските свободи, към погазването на българщината.

Те излизат във в. „Народно земеделско знаме“ и са причина често писателят да бъде викан в милицията. На два пъти инквизиторите му го хвърлят в затвора. Първия път е освободен след 140 дни, защото е избран за депутат в  VІ ВНС.
След касирането на опозиционните депутати, осъждането и екзекутирането на Никола Петков, той се завръща в Ъглен, но не за дълго. На 30 октомври 1947 г. делото е подновено и на 1 ноември е осъден на 5 години затвор...

След 4 години министър-председателят Вълко Червенков го помилва и Трифон Кунев се озовава на свобода – без приятели, без единомишленици, в благородната, но отчайваща самота на стария бунтар. Приема го в дома си съпругата на стария му приятел Дафина Кьорчева и е с него до последния му ден – 1 февруари 1954 г.
Следва забравата – онази забрава, която тъй пророчески струи от последното стихотворение в „Зарници“, озаглавено от него „Автобиография“:

Духът ми в свойте горести напразно със въпроси
обсипва сенките на миналата слава;
в пустинята без отзив прозвучава
гласа ми. А из тъмнините глух се тътен носи
от страшните вълни на някоя река:
то, Времето, нестройно се прелива и отлива —
притома, суета и горко неведение.


В категории: История , Горещи новини