Самарянката Райна Касабова хвърля позиви от аероплана на подпоручик Стефан Калинов
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
Когато започва Балканската война, 15-годишната гимназистка от Карлово Райна Касабова напуска училище и се записва доброволец в полева болница. Тя е внучка на прочутия Велко войвода, баща й е опълченец, закърмена е с родолюбие и не може да не участва във войната за освобождаването на останалите като поробени българи.
През октомври полевата болница се разполага край Одрин, който е обсаден от българската армия. Там има и полево летище с няколко самолета. Заедно с приятелката си Ана, дъщеря на художника Верешчагин, често ходят на летището и наблюдават излитащите и кацащите самолети.
Веднъж приближават до един от аеропланите и започват да го разглеждат с интерес. Негов пилот е подпоручик Стефан Калинов и като ги вижда край самолета си, приближава се към тях и дяволито ги пита: „Искате ли да направите една въздушна разходка?“, като очакава, че девойките срамежливо ще откажат. За негова голяма изненада обаче Райна веднага се съгласява. Подпоручик Калинов вече съжалява за направеното предложение, но е късно – „Казана дума, хвърлен камък“.
Както се полага по устав, той иска разрешение от командира на авиозвеното поручик Радуил Милков и той дава съгласието си. Обличат Райна в кожено палто, слагат й очила за защита от вятъра и излитат. Стигат до Одрин и тогава Райна започва да хвърля позиви над града, с които турските войници се призовават да се предадат, за да се избегне кръвопролитието.
Подпоручик Калинов поема обратния курс, но Райна го моли да покръжи още малко, като възкликва: „Толкова е красиво и вълнуващо – имам чувството, че съм птица, която се рее в небесата“. Той удовлетворява нейното желание и затова нарушава разрешеното време за полета от половин час. На летището настава тревога. Всички мислят, че може би на Калинов се е наложило принудително кацане, затова втори самолет се вдига във въздуха, за да търси „Воазена“ на Стефан. Не го откриват и се връщат, обзети от тревога.
След около 15 минути обаче чуват бумтенето на мотора и той благополучно се приземява. Така Райна Касабова записва името си като първата жена, летяла с боен самолет. Между нея и подпоручик Стефан Калинов се установява сърдечна дружба, която е напът да се превърне в любов. За съжаление той загива при един полет.
След войната Райна се завръща в Карлово и завършва гимназиалното си образование. Отдава се на медицинската професия, за да бъде полезна за хората. Сред болните е и нейният брат и тя полага големи грижи за него. Заболяването му обаче е тежко и той умира. Това е нов удар за нея.
Млада, красива, образована, тя има много ухажьори, но не приема нито един от тях. Заживява със спомена за този, който единствено е могла да обикне, но за съжаление съдбата ги е разделила. Има желание да стане летец, но по това време за една жена е невъзможно. Затова още по-всецяло се отдава на медицинската професия и помага на стотици болни да възстановят здравето си.
През 1963 г. в България идва Валентина Терешкова, която знае коя е Райна Касабова и проявява желание да се срещне с нея. Посещава я в Карлово. Двете разговарят, правят си обща снимка и тя излиза във вестниците с текст: „Срещата на първата жена космонавт с първата жена, летяла с боен самолет“.
Райна Касабова доживява до 1969 г., когато умира на 71-годишна възраст. Всичките й близки са починали преди нея. Изоставена, забравена, в последното й жилище я изпраща само ветеранът авиатор Георги Хайверов. Скоро и той умира и няма кой да се грижи за гроба й, тънещ в буренаци. Вече никой не си спомня за първата жена, летяла с боен самолет.
Едва през 1996 г. Дружеството за защита на паметниците и гробовете на хора, загинали за България, се сеща за нея и с голяма трудност намира гроба й. Надписите на мраморната плоча са почти изтрити, но успяват да ги възстановят.
На името на Райна Касабова е кръстен ледник в Антарктида – един скромен символ на нейния дух, устремен винаги към първооткривателството.
