Михаил Чайковски подкрепя нашите искания, но като католик ратува за присъединяването ни към Рим
Автор: Димитър Делийски
На 28 февруари 1870 г. се стига до успешен завършек на 30-годишната борба на българския народ за отделяне от гръцката Патриаршия, започната от хилендарския архимандрит Неофит Петров от Котел. В този ден султанът издава ферман за учредяване на самостоятелна българска църква под името Българска екзархия.
След потушаването на полското антируско въстание от 1830 г. голяма част от полската емиграция се установява във Франция, като в Париж се настанява княз Чарториски, който разпраща свои агенти по цяла Европа да работят за възстановяването на полската държава. В Цариград бива създадена полска агенция, ръководена от известния в българската история Михаил Чайковски, който по-късно минава на турска военна служба под името Садък паша.
Още в началото Чайковски се запознава с българо-гръцкото църковно противопоставяне и подкрепя българските искания. Същевременно като католици той и агентите му работят за присъединяването на българите към римокатолическата църква. Именно тази двойнственост попречва на поляците да окажат резултатна помощ за създаването на самостоятелна българска църква. Казано банално, в този момент на историческата сцена в Цариград се появява един българин – монах в Хилендарския манастир – който се осмелява да иска лично от султана правдини за българите, а него да направи Търновски владика. Дързост нечувана! Затова и го нарекли Неофит Бозвели – „дръзкият, непокорният, рушителят”.
Зад гърба си той имал четвъртвековен опит от служене и свестяване на българите и борба с гръцкото духовенство. Точно такъв човек трябвал на Михаил Чайковски за изпълнение на задачата му, поставена от княз Чарториски. За дейността на агенцията той се отчитал с пре-дълги доклади на княза, които стават известни на българската историческа наука едва през 60-години на ХХ век. По-нататък ще строя изложението си върху тях чрез съкратени цитати и преразказ:
6 септември 1844 г. Цариград: „На 2 септември доведоха архимандрит Неофит. Той е повече от 50-годишен, много умен и пълен с енергия. Автор е на всичките помагала за българските училища, печатани в Белград. Търновският владика го заточил в Атон. След 4 години пристигнал тайно в Истанбул. На този Неофит са известни всичките действия на Русия и гърците против турците, на които главен център е Атон. Свещеник Иларион (Макариополски, б. а.) изучава полски език у г-н Дроздовски. Неофит и Иларион ще станат най-добрите агенти на Вашата политика“.
26 септември 1844 г.: „Неофит живее в манастира на лазаристите. Много е доволен, защото се бои от Патриаршията. Трябва да се изтъкне новата ни заслуга, която предава в ръцете на лазаристите човек, който може да стане епископ на България. Макар и да не прегърне веднага католицизма, то семето ще бъде хвърлено. Ако той стане митрополит, лазаристите лесно могат да стигнат до уния на българската църква с Рим.
Свещеник Неофит ще излезе официално на борба, свещеник Иларион ще го подкрепи, той вече го прави. Неофит, въпреки възрастта и заслугите, признава превъзходството и способностите на Иларион и ми повтаря: „Той, а не аз, трябва да бъде ръкоположен за Търновски митрополит. За успеха на България е необходимо такъв човек като него да бъде начело на духовенството.” Свещ. Иларион е способен, запален патриот, млад, красив, смело, открито и хубаво излага мислите си, амбициозен, но не е жаден за слава. Рискува цялото си съществуване и свободата си и аз имам пълно доверие в бъдещото му поведение.”
Бъдещето обаче не се оказва благосклонно за решаването на българския църковен въпрос. Когато човек чете сега докладите на Чайковски, веднага се досеща, че решаването му е в ръцете на турците, но за тях това е много сложен проблем и те го мотаят и протакат, така че българите, Чайковски, Бозвели и Иларион да си мислят, че въпросът се решава. Напълно в стила на оня виц: „Работата се урежда, казаха: „Ще видим”. Но няма друга алтернатива, освен да чакат и да се надяват на турците. Чайковски не скъпи горчивите упреци към българския народ, от който очаква подкрепа в борбата, а не бездействие. Лошото е, че характеристиките му важат и за сегашното състояние на българското общество:
17 декември 1844 г.: „Относно българите, те наистина не правят много. Меморандумите им са писани с техния покорен тон, но това не е чудно, те са в по-тежко иго от другите раи в империята. По-лошото е, че те са склонни към деморализация, стискат се за всеки грош и поради това са безпомощни. Българинът предпочита да бъде стриган като овца – от грък или от дявол – само да не даде грош за обществените дела...
Трудно е да ръководиш хора, които години са били под робство. Те не вярват на никого, дори на себе си и от всичко се страхуват. Те са уверени, че Бог ги е създал за жертви и да слугуват на другите, а имат присъщата на славяните завист, съперничество и неподчиненост – нещастен народ. Трудно е да работиш с него.
Турците харесват меморандума на Неофит и обещават, че скоро ще го извикат пред Съвета на Портата. За меморандума на Иларион считат, че е насочен изключително срещу Патриаршията, но не вярват на този свещеник, защото има двама братя в Одеса“.
26 декември 1844 г.: „Министърът на външните работи Шекиб казал, че проучва меморандума на Неофит, че е полезен за Портата, но и архимандритът е също полезен, защото Портата е събрала за него всички сведения и се убедила, че той се е противопоставял на действията на Русия и Гърция, но проверките са отнели много време. Скоро Неофит ще бъде извикан и работата ще тръгне. Той постоянно живее у лазаристите. Струва ми се, че вече е напреднал в католическите понятия, а може и да е приел известни задължения към католицизма, но аз не го питам за това. Да оставим тази работа на патер Leleu и патер Boré.”
6 февруари 1845г.: „Всички български меморандуми, преведени, са били представени на самия султан. Неофит след срещата си с Шекиб ефенди беше толкова радостен, че получи апоплексия. Д-р Дроздовски го излекува.“
17 март 1845 г.: „Българската работа върви. Българите, като видяха отец Неофит свободен и недокоснат, поднесоха му за неговите старания благодарствен адрес, в който се благославя Портата. Подписан е от 245 българи, живеещи в Цариград.“
16 май 1845 г.: Във връзка с българските работи станаха важни събития. Новият патриарх отишъл при Мехмед Али паша и му обещал да удовлетвори справедливите искания на архимандрит Неофит, но той да напусне манастира на лазаристите и да отиде да живее в Патриаршията. Пашата не могъл да откаже на патриарха и изпратил Неофит с главния си гаваз при патриарха да се споразумеят. Патриархът обяснил на Неофит, че е неподходящо да живее при католиците, щом заявява, че е верен на православието.
Неофит отговорил, че не може да промени жилището си без разрешение на Портата. Когато се върнал при Мехмед Али, той му наредил: „Живей само в Патриаршията и нашите работи ще вървят по своя път. Необходимо е да живееш там, за да не казват русите и гърците, че ти си станал католик и общуваш само с поляците.” Патер Boré и патер Leleu уговарят Неофит да не се съгласява и да не вярва на патриарха. Не дадох съвет на Неофит, а на патерите обясних, че Неофит не може да не изпълни искането на пашата и патриарха, защото Портата ще каже, че сме хора, които внасят раздори.
Макар че искрено желаем българите да се обърнат към католицизма, не бива да минаваме в очите на православните славяни само за разпространители на католицизма, както ни обвинява Русия. Предпочитам Неофит да замине за Свищов, където е учителствал, и проповядвал и ще бъде напълно в нашите ръце” (Чайковски е имал предвид компактните маси католици в Свищов и околностите му, б.а.).
26 май 1845 г.: „Вчера се срещнах с отец Неофит. Смятаме за успех, че самият патриарх търси разбирателство с него. Аз го посъветвах да замине, защото русите и гърците ще го отровят тук, удушат или завлекат някъде.“
6 юни 1845 г.: „Отец Неофит живее в Патриаршията. Най-после се реши да моли Портата да замине за Свищов. Поръчах на Дроздовски да му осигури посещение при Шекиб.“
16 юни 1845г.: „Неофит ходил при Шекиб, който му обещал, че ще иде в Свищов и му дал надежда, че българите ще могат да построят свой храм в Цариград. Българите започнаха да събират пари, за да купят на Неофит Търновската митрополия. Не трябва да се казва това на свещеник Иларион, също претендент за тази митрополия.“
26 юни 1845 г.: „Неофит пристигна разтревожен, че патриархът го праща в Трапезунд, дава му и пари, но той иска или да остане в Цариград, или да иде в Свищов. Назначаването му в Трапезунд не е наказание, нито заточаване, а послушанието е задължение на този, който признава властта. Патриархът несъмнено действа по поръка на Русия, която иска да се отърве от Неофит. Тази атака срещу него е направена сега при присъствието тук на Великия княз Константин. Ще се стараем българите да научат това от неговата уста, за да ги настроим срещу Русия“.
16 юли 1845 г.: „По наша намеса чрез Шекиб и Мехмед Али Неофит не замина за Трапезунд. Той ни е много благодарен и още повече привързан към нас. Ще се мъча да бъде назначен архиерей нейде в България. Иларион не заслужава такава похвала, постъпва някак неправолинейно. Той се намира сега на Принцовите острови, на Халки, като учител в колежа там. Той е толкова жаден за архиерейство в Търново, че постоянно потъва от една интрига в друга, с което злепоставя Неофит” (Чайковски не е разбрал, че докато се грижи за Неофит Бозвели, Иларион Стоянович си плете кошницата да стане Макариополски, б. а.).
6 август 1845 г.: „Пристъпвам към нещастния български въпрос. На 29 юли патриархът изпратил Иларион в Никомидия да занесе някакъв документ на тамошния архиепископ. Там бил задържан. Патриархът поканил на гости Неофит, грабнали го и го замъкнали и него в Никомидия. От там двамата били закарани на Принцовите острови, затворили ги в манастира „Св. Георги”. Веднага написах нота до Портата да ги освободят. Патриархът обяснил на Шекиб, че това е църковен въпрос, а не политически, че това е наказание за нарушение на църковната дисциплина.
Мехмед Али подкрепил патриарха и му дал да прочете меморандумите, подадени до Портата от Бозвели и Иларион. Българите Чалики и Керменкесиоглу събрали въоръжени свои хора и отишли на островите да освободят двамата затворници насила. Това вдигнало шум и двамата свещеници били откарани неизвестно къде. Аз написах и втора нота до Портата, но се съмнявам дали нещо ще се направи срещу златото на Русия и интригите на гърците. Правото на Църквата да наказва своите подчинени, правото на Русия да покровителства Църквата – всичко това прави невъзможно да се измени станалото.“
26 август 1845 г.: „Гръцкият патриарх държи Неофит и Иларион в манастир на остров Мармара. Добре осведомени хора ми казаха, че Патриаршията вече е раздала един милион пиастри за подкупи на министрите Шекиб и Мехмед Али. Случаят е много злополучен. Ако Неофит се беше покатоличил, щеше да бъде по-полезно. Върху тези двама души се крепеше българският въпрос, какъвто ние го разбираме.“
16 септември 1845 г.: „Неофит и Иларион са в Атон.”
Така завършва първият етап от борбата за самостоятелна българска Църква, подхваната от Неофит Хилендарски – Бозвели, заточен пак в Хилендарския манастир, където се отдава на оживена литературна дейност. Той издъхва на 4 юни 1848 г. в ръцете на дякона си Григорий, по-сетнешния Доростоло-Червенски митрополит, комуто дължим спасяването на ръкописното наследство на Неофит Бозвели, а портрета му дължим на казанлъшкия учител по рисуване Димитър Христов – Чудомир, направен през 1929 г. по поръчка на македонския войвода Васил Пундев, който го публикувал в изследването си „Неофит Хилендарски – Бозвели”, откъдето вече всички го ползват.
