Документалният филм на телевизия СКАТ няма за цел да настройва българи срещу турци или обратното, нито пък да предизвиква омраза и отмъщение. Неговата цел е: да се знае и да се помни, разказва пред Десант журналистката Силвия Трендафилова
Автор: Интервю на: Севдалина Пенева
- На 9 март се навършват точно 30 години от протурския атентат на гара Буново, при който загиват 7 невинни души – две деца и петима възрастни. И единственият спомен за този терористичен акт като че ли е в документалния филм на телевизия СКАТ „Кървава чешма“. Останалите медии избягват темата. Ще ни разкажеш ли малко повече за самия филм?
- "Кървава чешма" е документален филм в три части, посветен на жертвите на протурския тероризъм в България. През периода 1984 – 1987 г. страната ни е разтърсена от серия кървави терористични актове. Убити са общо 8 души, сред които и 2 деца. Десетки остават осакатени за цял живот.
Атентатите са извършени от Емин Мехмедали Али, Аптула Аптула Чакър и Саафет Реджеб Реджеб. През 1988 г. те са заловени и осъдени на смърт. Пет години по-късно Ахмед Доган ги направи герои, като им издигна паметник-чешма в руенското село Трънак, което се намира на 60-ина километра от Бургас. Оттам е родом единият от терористите.
Във филма е проследена подривната и терористична дейност на тримата - техните мотиви, съучастници, средствата и начина, по който извършват взривовете и палежите.
Пострадали и очевидци разказват за ужасите, които са преживели при бомбените атентати. Най-голяма е трагедията обаче за близките на невинно загиналите.
Години наред българските политици се надпреварват да се извиняват за т. нар. „възродителен процес”. Никой обаче не се извини на осакатените и на роднините на загиналите в терористичните актове.
Години наред на 11 септември българските политици поднасят съболезнования на американския народ и държава за атентатите от 2001 г. Такива съболезнования за убитите българи няма.
Като реакция срещу това мълчание и безразличие, бе създаден филмът "Кървава чешма". Той няма за цел да настройва българи срещу турци или обратното. Няма за цел да предизвиква омраза и отмъщение. Неговата цел е: да се знае и да се помни!
Първата част на филма разглежда най-значителните терористични актове, извършени у нас през периода 1983-86 г., опровергава тезата за участие на ДС в атентатите и доказва, че терористичните актове не са реакция срещу „възродителния процес”.
Втората част на филма разглежда хронологически извършените терористични актове, като поставя акцент върху най-мащабния - атентатът на жп гара Буново, извършен на 9 март 1985 г., при който загиват 7 души, сред които и 2 деца.
Третата, последна част на филма обхваща 3 подтеми: "Следите" (веществените доказателства, които отвеждат органите на властта до извършителите), "Залавянето и процесът" и "Позорът"(откриването на паметник на турските терористи).
Филмът заснехме с колегата оператор Иван Банчев през 2008г., но идеята за създаването му бе на собственика на ТВ СКАТ Валери Симеонов.
- Имаше ли опити да се попречи на заснемането на филма?
- Най-трудното бе не самото заснемане на филма, а предварителната работа по проучването и събирането на документи и издирването на очевидците, близките на пострадалите и оперативните работници, разследвали случая.
Когато вече събрах цялата информация, дойде вторият етап – изготвянето на сценария. Огромно съдействие ми оказа оперативният работник по разкриването на извършителите на терористичните актове – Георги Сотиров, чиято книга „Турските терористи, и аз един от Шесто” бе основата, върху която е изградена голяма част от филма.
Сериозно предизвикателство за мен бе и заснемането на възстановките на събитията. Например участието на двете момчета във възстановката на атентата на жп гара Буново.
Безкрайно съм благодарна на родителите, които разрешиха децата им да бъдат заснети в тази сцена в купето на влака, при това абсолютно безвъзмездно. Не са много родителите, било то от суеверие или от страх да не предизвикат съдбата, които биха пуснали децата си да участват във филмова сцена, възпроизвеждаща терористичен акт, при който децата загиват разкъсани на парчета.
Полковник Ангел Тюфекчиев от Независимия съюз на офицерите в България също ни оказа огромно съдействие по време на снимките в Пловдив. Там първоначалният замисъл на терористите е бил да поставят спирателна обувка на релсите на влака и той да дерайлира.
Полк. Тюфекчиев ни помогна да се срещнем с ръководството на гарата, да ни покажат спирателна обувка, да направим възстановката с поставянето на взривно устройство в кошчето в салона на чакалнята и да се свържем със сина на загиналата при атентата Добра Паслиева.
- Кой беше най-тежкият момент при събирането и подготвянето на материала?
- Това беше разговорът с роднините на жертвите – от една страна се чувстваш виновен, че бъркаш с пръст в раната и ги връщаш в кошмарните им спомени, от друга страна трябва да ги предразположиш да разкажат историята и да си спомнят детайлите.
И тук идва терзанието на автора – докъде може да стигнеш, къде е границата на журналистическото търсене и човешката етика. Мисля, че интуицията, вътрешният глас ти подсказва тази граница.
За съжаление, въпреки настоятелните ми опити да получим разрешение за снимки в Музея на МВР в София, такова не ни бе дадено. А за целите на филма това беше важно, защото в Музея на МВР се съхраняват веществените доказателства, открити у терористите, на база на които те са осъдени.
Първоначално имах среща с директора на Музея, който ни увери, че ще ни бъде осигурен достъп, ако подадем писмена молба. Своевременно подадохме такава, но отговор нямаше. Многократно звънях на личния му телефонен номер от визитната картичка, но не отговаряше. Писмен отговор също не последва.
Отидохме отново до Музея и служителите казаха, че са в ремонт и не е подходящ моментът за снимки и че можем да снимаме след около месец, когато ще завърши ремонтът. Изчакахме и отново не бяхме допуснати. Сроковете обаче ни притискаха и филмът вече трябваше да се монтира, защото имаше определена дата за излъчването му.
Вътрешно съм убедена, че умишлено ни бе отказано да снимаме в Музея. Година или две по-късно, когато бе излъчен филмът на Би Ти Ви, в който се оправдаваха действията на терористите и те бяха представени като борци за права и свободи, видяхме, че на тях им е предоставен достъп до архивите на Музея на МВР.
Аз мисля обаче, че всяко препятствие само усилва стремежа и амбицията за успех – така се получи и с нашия филм – „Кървава чешма”.
- Коя е най-голямата награда за „Кървава чешма“?
- Филмът спечели наградата на престижния медиен фестивал „Българската Европа”. Но най-голямата награда за мен е, че с този филм ТВ СКАТ хвърли светлина и популяризира малко известни факти от недалечното ни минало, за които историци и политици угоднически мълчаха в името на криворазбраната толерантност.
Днес, 30 години след атентата от 1985г . на жп гара Буново, на мястото има паметник, изграден със средства на ТВ СКАТ, а негов автор е синът на Николай Хайтов – скулпторът Александър Хайтов.
Всяка година се събираме пред този мемориал – в памет на жертвите на протурския тероризъм на две дати – на 11 септември, обявен за Международен ден за борба с тероризма, и на 9 март, когато е извършен атентатът на гара Буново.
