Потайностите на българското дворцово разузнаване

Автор: Борис Цветанов

Неизброимите фейлетони в европейската преса и карикатурите, в които задължително присъства дългият нос на княз Фердинанд, оставят западния читател с представата за един монарх, първата грижа на който била да се обгради с платени шпиони. Сочи се и цифрата 500 негови лични агенти. Разбира се, бройката е преувеличена, но трябва да приемем, че в ония "бурни български времена", както ги нарича Фон Мах, е имало животрептяща нужда от дворцово разузнаване.

Фондът „Заговори срещу Фердинанд" в ЦДА е един от най-обемистите. Шпионирало се е тотално, дори в двореца. Той е разработен от австрийския архитект Франц Грюнангер и отговаря на всички изисквания за „необичаен блясък", „прекалена церемониалност", както и тайнствеността на готическите замъци, „обвит в мрачина" и „западна латинщина", както го описва Стоян Михайловски в скандалната статия „Потайностите на българския дворец".
Там е имало приемни и кабинети със специални кухи стени и вградени гардероби, които са давали възможност да се подслушват чакащите за аудиенция, дори когато си шепнат. Това не е новост необичайна, имало ги е във всички дворци, включително и в Кремъл, където са ползвани и от Ленин, и Сталин.

Цар Борис е пълна противоположност. Колкото Фердинанд може да се олицетвори с  разкош и блясък, толкова царят е земен. Движи се без охрана, упорито отказва да му бъде назначена такава, дори и само за извънредни случаи.
Това не означава, че не е имал дворцово разузнаване. То е дори по-ефективно от това на баща му, защото е заложил не на количеството, а на качеството.

Негов главен разузнавач или по-точно резидент е близкият му приятел, израсналият по военните лагери Димитър Генчев (наричан Калигула и цар Генчо), инспектор по дворците, човек, надарен от Бога да общува с всякакви личности. Той е най-осведоменият човек в двореца и страната, той е навсякъде, където възникват проблеми, той е решаващият ги.
Известно време в дворцовото разузнаване е включен и Йордан Севов, но ненавиждан от княгиня Евдокия, той няма възможностите, които има цар Генчо.

Връзка с държавната полиция Негово Величество осъществява чрез Никола Гешев, като срещите им са тайни и стават в задна стаичка на ресторанта на Танушев в Борисовата градина.
За цар Борис е много по-важно да е осведомен за всичко, което става в Европа, свързано с България. За целта в Берлин и Виена пълномощен министър е Първан Драганов, притежаващ качествата на изключителен разузнавач. Той организира цяла агентура в самото сърце на Райха и за царя никога не е имало нито тайни, нито пък е оставал без съвет на добре познаващия всичко в тая приятелска (?) държава Драганов.

Още по-важен за цар Борис е бил агентът му в Москва. Това е пълномощният министър там Иван Стаменов. Близостта на царя с него не е така афиширана, като тая с Драганов, но е съществувала. По едно време две години Стаменов е бил негов личен секретар. Той е образцов осведомител, дори и за най-дребните неща, което се вижда от негово донесение до царя за случай на гарата в Москва на 13 април 1941 г., когато Сталин и Молотов изпращат японския министър на външните работи Мацуока.

И двамата били кьоркютук пияни, прегръщали се с кого ли не. На военното аташе на Германия Сталин му викал: „Немецо, немецо, приятели докрай, немецо". Бащата на народите дори наредил влака да закъснее, за да може да се прегръща по-дълго с Мацуока, на когото казвал: „Ние с вас ще вкараме Европа в релсите!", а Молотов на всяка крачка заставал във войнствена поза и се биел в гърдите: „Аз съм пионер скаут, винаги готов!".
Можем да си представим колко съвестен е бил Стаменов за сериозните неща, ставащи в Кремъл.

Подобни агенти е имал царят и в други европейски столици.
Тук ще приведем пример за резултатите от тази особена строго охранявана дейност, която намираме в записките на английския журналист от „Таймс“ Дъглас Рийд. Той се е срещал в Евксиновград с царя. Обсъждали са какви ли не въпроси, включително и атентатите в периода 1914-1940 г., нещо актуално и днес. Изводите на царя важат и сега с пълна сила. „Той говореше като специалист – пише по-късно в своя книга Дъглас Рийд, – който спокойно обмисля професионални проблеми".

Рийд дава отговор и на странния въпрос за почти пълната липса на дворцово разузнаване в страната: „Неговите българи го харесваха и в тях той не съзираше опасност... Този човек, който обичаше децата и цветята, обожаваше пеперудите, искаше да запази своето царство и мира и това бяха мотиви и интереси, които съвпадаха с тия на народа му". Рийд обаче остава завинаги впечатлен от мъдростта на монарха: „На света има сили – казал му той, – които не желаят мир и ред на Балканите, където ще се решава бъдещето на Европа, но никой в никоя държава не може да ги подведе под обвинение. Те са интернационални групи, по-скоро свръхнационални".

За разлика от двамата монарси, цар Тодор не гради дворцово разузнаване нито като количество, нито като качество. А просто създава атмосфера на пълен разцвет на доносничеството. Всъщност той никога не е имал нужда от митичното Шесто, много преди доносите на агентите на отделението, той вече е знаел детайлите в тях.
Тъй като сме уважаващи себе си вестникари, няма да се хващаме да въртим изтърканата плоча, омръзнала вече дори и на клюкарите традиционалисти.
Живков отлично е знаел, че е само генерал губернатор от рода на Санчо Панса и всеки малко крив поглед от Кремъл означава направо изритването му.

Затова е следил посоката на вятъра с особено настървение. Не знаем дали е имал свой човек в обкръжението на Хрушчов, но сме сигурни, че той пръв от лидерите в социалистическия блок месеци преди тях научава, че песента на „кукурузчика" е композирана и предстои само да бъде изпята. 
През късното лято на 1964 г. Леонид Брежнев, все още само секретар на ЦК на КПСС, е на посещение в България. На неизменната, съпътстваща мероприятието вечеря в Хасково първият секретар на града вдига тост: „Да живее другарят Никита Сергеевич Хрушчов!". И вижда как седналият до него Брежнев се усмихва като Мона Лиза: „А разве других нелзя жить?" – казва. Това веднага стига до ушите на Тато и той вече знае, че дните на Хрушчов са преброени.

Но това е само началото. Живков знае, че трябва да бъде своевременно осведомен за всеки полъх на вятъра от Москва. Той не ползва специализирана агентура, а прибягва до следния трик. Преди да замине за столицата на СССР известен ценен там наш научен работник е извикан при Тато, който му казва: „Ти си първият, който посещава Москва след падането на Хрушчов, а там знаят, че бяхме близки с него... Трябва да разбера отношението на Кремъл към мен. Трябва внимателно да подхвърлиш това-онова за мен, разбира се и отрицателни неща, за да видиш как ще се реагира".

Този номер е редовен, затова и няма нищо чудно, че Тато своевременно бил осведомяван в различни периоди за това как понякога в Кремъл имало опашки от членове на ЦК на БКП, които се надпреварвали да го „ковладят".
Срещу тях, а и изобщо не само за осведомяване, но и за влияние над първия съветски ръководител, Живков изпраща свой агент направо в сърцето на Кремъл – в дома на Брежневи.

Милка Калинова официално е била съветничка в българското посолство. Много скоро тя влиза под кожата на Галина, дъщерята на генсека, и направо я обсебва. Кожуси, украшения, брилянти, картини, летуване по Черноморието за Галина и приятеля й мафиот Борис Циганина и за нея, съответно за Тато, не остава тайна в Големия царски двор. Чрез дъщерята Милка влияе направо над всемогъщия Голям брат и това продължава до кончината му.
С това и свършват големите потайности на българското дворцово разузнаване.


В категории: История , Горещи новини