Историята на една забранена книга, спасена от изгарянето си на клада преди близо 70 години
Автор: Станко Михайлов
Цялото ми семейство живееше под небосклона на човешките знания с обич между хората и вяра в Бог. И дядо ми Иван, герой-опълченец от Шипка, и жена му – баба Томи, гъркиня по произход, която се спасява от турското клане на арменци и гърци в Цариград, и майка ми, и братята, и сестра ми... Дори и баща ми, макар и със смъртна присъда за революционната му дейност, не се отделяше от Божия образ...
Веднъж, на 28 август 1943 г. в деня на света Богородица двамата с него бяхме в с. Ветрен, Казанлъшко, за да берем праскови на лозето ни, а после да отидем на събора, в 4,25 ч. подир обед неочаквано и погребално забиха камбаните. А когато отидохме на площада, съобщиха, че е починал цар Борис III.
И тогава тате, заедно с другите стотици селяни и гости от околността, започна да плаче, а след него и аз, макар че бях 12-годишен. И то, когато според установените през онова време правни канони всички смъртни присъди се произнасяха все в царското име, а такава имаше и баща ми.
Въпреки че „комунистическите идеолози” учеха своите последователи в антирелигиозен фанатизъм, нямаше миг, щом седнем да се храним, той да не се прекръсти и изрече молитвата си, като завършваше с „Прости ми, Господи!”.
Такъв бях и аз още от малък. Не изпущах неделните богослужения в черквата ни „Света Богородица” в Казанлък, а и неспирно четях. Например сп. „Християнче”, което поп Димитър от нашата черква ми даваше всеки четвъртък.
При което и да е погребение на съгражданин, се качвах на камбанарията и биех камбаните. След това бързо се обличах като херувим с още други четири момчета и поемахме погребалното шествие към гробищата пред свещениците, пеейки „Свети Боже, свети крепки“...
Така беше и когато майка ми внезапно почина от сърце, когато бях десетгодишен.
Продължих при всяко погребение да се качвам на камбанарията и да бия тежките камбани: „Дан-дан-дан“… Тогава ушите ми започваха оглушително да бучат и да плача за мама, без някой да чуе воплите ми и да избърше сълзите ми. Утешавах се, че от своите небесни ангелски поселения тя ме гледа и изтрива с майчиния си дъх влагата от очите ми.
Когато пък след 5 години умря и баща ми от белодробен рак и бях вече на 15 години, останал вече кръгъл сирак, сам и постоянно потопен в неутешима мъка, спасителни ръце протегна единствено вече омъжената ми в Бургас сестра кака Мария, която пое грижите над мен, възпитанието, образованието ми.
Но Втората световна война още ехтеше над страната ни. Храната и дрехите бяха с купонна система. Беднотата нямаше никакви благодетелни послания. Глад, мизерия, болести, страдания изтръгваха последните вопли на хората от житейските недра. И като нямах спасителен брод в участта си на кръгъл сирак, ходех на дървения пазар до пощата пред гарата да разтоварвам с крехките си ръце талигите на селяните с дървата им за огрев срещу парче хляб.
През един такъв злокобен ден отидох във вехтошарския магазин за покупко-продажба на стари дрехи на арменеца бай Татеос, намиращ се на тогавашната улица „Фердинандова“, и почти разплакан от мъка продадох балтона на баща си, който след смъртта му носех вместо гимназиален шинел. Но с добро и любливо сърце бай Татеос го откупи и от него ден започнах често да го посещавам в магазина на разговор.
И тогава, в един ден видях да разтоварват в празния магазин до неговия с общо каменно стълбище претъпкани чували с прочитни книги. Изсипваха ги на грамадни камари на цимента, докато цялото помещение се напълни с тях до тавана.
А аз просто припадах щом видех книга. Четях заедно с тате всичко още от първо отделение, каквото ми попаднеше, та дори и вестниците му „Утро”, “Зора”, „Заря” и хумористичния карикатурен вестник „Папагал“. Но докато двама мъже разтоварваха чувалите с книгите и ги изсипваха на пода, аз крайно учуден, запитах през отворените врати на двата магазина бай Татеос защо ги хвърлят? Нали са книги, по които хората добиват знания? Учат се от тях на поука, на доброта, на честност и мъдрост?
Но бай Татеос само ми изшътка да мълча и аз послушно се стаих. Защото всички тези книги били забранени, вземани от разните читалища, библиотеки, училища, казарми и отделни хора при обиските им. Били все „античовешки и учели на жестокости, на морални и на всякакви други изрождения”.
Смразих се, че чувам такива зли думи за книгите, от които хората получаваха най-ценните поуки на живота си. А през това време из един от чувалите се изсипа до самия праг на вратата неголяма по формат, но дебела книга със снимка на седнал мъж с мустаци на корицата. Впих очи в нея. Кой ме накара и как се реших да го направя – не знам. Но докато двамата работници сваляха от камиона препълнените чували, аз се приведох и я взех от цимента.
Докато се чудех какво ще я правя, бай Татеос ме изгледа косо с уплаха, а един от носачите, само щом ме зърна и както носеше един от чувалите, изгледа ме свирепо и изрече на своето наречие: „Що земъш книгата бре, калпазан неден? Ше си бършиш задника ли с нея?“. „Да я видя… Обичам да чета“ – отвърнах аз. „Е, тогаз взими я… Ама я скрий из гащите си. Че ако те видят с нея милиционерите, ще опереш пешкира, чи и аз покрай теби. Чи тез книги сичките са фашиски и църковни. Забранени са. Затуй ги фърлят из огъните“.
Е, направих го. И не от ум толкова, колкото от страх. Защото още на 20-ия ден след Девети септември 1944 г., когато в града ни дойдоха руските войници с танковете и оръдията да гонят германците от страната ни, двама милиционери, макар и още в бившите полицейски униформи, ме арестуваха и държаха в килията цяло денонощие с цигани и бандити. И защо?
Защото първият ми приятел Кою Донев Дундев ме издаде, че в нощното си шкафче държа газова маска, един флоберов пистолет и патрони за ракети, взети от руските войници срещу торба с орехи. Освен че ме биха най-зверски с гумен бич по ръцете и главата, на който пишеше „Аз знам всичко”, за да кажа откъде имам „оръжията си”, но на заранта ме поведоха към парната машина да ме горят заедно с въшките на арестантите, а после ме повлякоха към река Тунджа да ме хвърлят от моста, защото съм лъжел откъде ги имам.
И тогава милостиво ме спаси от болките и плача с насочена пушка и натъкнат нож един от дежурните въоръжени войници от летището. Затова и оттогава до пещерна ярост мразя всяко насилие и жестокост над човека...
Но да се върнем към оня ден, когато в Бургас взех книгата от бай Татеос. Вечерта се затулих в клозета с чешмата. Не исках да ме види дори и мъжът на сестра ми, който беше партиен член и се плашех да не ме издаде на милицията, както правеше тогава „всеки срещу всеки”. Затова и скришом започнах да я чета в нужника. Това беше книгата на руския свещеник Григорий Петров, който освен писател с вече шумна известност в цяла тогавашна царска Русия, както и на Балканския полуостров, включително в Сърбия и България, бе и богослов, популярен с проповедите и творбите си „Из страната на белите лилии”, „Женският въпрос” и др.
Но божичко! Въпреки безумната ми привързаност към буквените книги и изобщо към четенето, душата ми се разцепи на части от изумление и възхита. Защото това не бяха букви за поука и мъдрост от дългобради мъже в попско расо. Това бе цяла вселена от знания, кръжащи над човечеството като ангелски птици с могъщите си летателни махове от мисли и житейски мъдрости.
Така от него момент вече не се примирявах с никакви други истини за живота, освен с мисловната стихия на мъдреца Григорий Петров, а после и от Шекспир, Горки и др.
Прочетох книгата за няколко дни и буквално като безимотен несретник започнах да я крия къде ли не, само да не бъде намерена от някой изверг и да я изгорят, пък и мен да опепелят покрай нея. Защото такива бяха в онова време наказанията срещу всеки, който се докоснеше, четеше или разпространяваше подобен род литература – наша или чужда.
Така от 1947 г. до съвсем неотдавна, или общо близо 68 години, укривах тази творба.
Неотдавна я показах единствено на литературния критик, писател и мой непродажен приятел Константин Еленков. И му я предоставих за отпечатване в неговото списание „Християнче” (във възобновен вид то започва да излиза от края на 1999 г., като следва традицията на едноименното списание от 1932-1945 г. и „Православно християнче"от 1937-1945 г., б. р.). Същото, чрез което някога поп Димитър започна да вселява и у мен божественото слово на просвещението, духовното словодеяние, братството между хората, благородството, жертвеността…
Ето защо, без да знам дали в цяла днешна България някъде неприкосновено е закътан този велик духовен труд на руския писател Григорий Петров, аз го предоставих с охота да бъде преиздаден и увековечен. Защото, както и казал един друг мъдрец писател, такива като него не трябва да бъдат заравяни, а оставени над земята за вечна прослава, поука и мъдрост...
Защото всичко е поучително и потребно само докато човекът броди с жива памет и с тръптяща кръв по земята. Иначе завинаги потъва в космичната прах на смъртта...
