Населеното място до първата българска столица изненадва с нелепи табели от времето на соца и странни фрески по къщите си
Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net
Сигурно малцина са българите, които не са виждали руините на първата ни столица Плиска. По-сигурно е обаче, че още по-малко са тези, които пък са обръщали внимание на намиращото се на един хвърлей от там днешно градче, носещо същото име.
Ако все пак човек реши да се поразходи из него, първо ще се почуди защо е наречено град, като всъщност откъдето и да го погледнеш си е едно съвършено село.
Но като види пътната табела пред входа на някогашната величествена крепост, зад чиито стени са били дворците на българските владетели, известяваща го, че това е „старият град“, става ясно, че няма как да има „стар“ град, без да има и „нов“. Така че това донякъде обяснява нещата.
Кръстосвайки днешните улици на днешната Плиска, бързо може да се убедиш, че преди време тук са полагани усилия населеното място да добие градски вид. В центъра се шири огромен площад в стила на социалистическото строителство – с огромни административни сгради в околовръст и голямо бетонно корито на езеро с шадраван, което, разбира се, отдавна е пресъхнало и оставено да се руши на воля.
И за да се скрие грозната гледка, пред него е издигнат величествен монумент на цар Борис I Покръстител. На името на владетеля, който приема християнството за официална религия в България, през 1925 г. тук е издигнат и скромен православен храм. А всяка година на 2 май, по случай канонизирането му за светец, в градчето се провежда църковен събор.
Контрастите между не толкова далечното минало и настоящето се натрапват едва ли не на всяка крачка (древността не я споменаваме – следите от нея, доколкото са запазени, отстоят на 2-3 километра разстояние от сегашната урбанизирана територия, носеща името Плиска). Половината от улиците тук не са асфалтирани. Тротоарите покрай тези, които са имали честта да се сдобият с асфалт, пък са дотолкова обрасли с бурени, че ще трябва да се извикат археолозите от „стария град“ да направят малко разкопки тъдява в опит да разкрият тротоарните плочки и да ги извадят на показ.
Но това, което придава тъжен и окайващ вид на „новия град“, е гледката на изоставени и рушащи се къщи, която прерязва сърцето на всяка крачка. И въпреки че според регистрите населението наброява 1016 души, местните клатят скептично глава и твърдят, че реално тук живеят не повече от 600 човека. Много от младите хора са си хванали шапката и са хукнали да гурбетуват по пустата чужбина, други са забегнали към по-големите близки градове – Шумен, Каспичан или Нови пазар. След тях остават руини...
А между тях, някак необяснимо и напук на времето, все още личат белезите от недалечното минало, когато градчето е водило оживен трудов и социален живот. Запустяла е масивната двуетажна сграда на някогашния битов комбинат.
Затворена е и селската, пардон – градската баня. Стърчи непоклатимо и бетонната стена, където е бил екранът на тукашното лятно кино, макар че на мястото, където са били седалките, сега се шири само празна поляна. Празен и порутен е и някогашният ресторант „Русия“. До него отстоява честта да привнася някаква що-годе цивилизованост на градчето съвременният хотел „Хановете“.
Иначе днешната местна икономика се поддържа единствено от разположената тук производствена база на специализираната в изработването на алуминиеви капачки шуменска компания „Херти“ АД. Същите винтови капачки, с които впрочем се затварят шишетата на легендарния едноименен коняк (или бренди) „Плиска“, само че дестилиран в Поморие и в другия град, наследник на стара наша столица – Велики Преслав.
Несъмнено обаче бисерите в колекцията от носталгични спомени за доброто старо време са няколкото табели, надничащи нравоучително измежду тревите, избуяли по тротоарите – напълно необяснимо как оцелели досега, и то в завидно читаво състояние. Надписите върху тях, издържани по всички правила на соц лексиката, гласят: „Чист поддържан дом, здрав народ“ и „Да осигурим чистотата на града, това значи да затвърдим неговото име като културен център“!
Е, както вече стана ясно – от чистите и поддържани домове много малко е останало, а и очевидно чистотата като цяло не е достигнала, за да оцелее градчето като културен център. Ако някога изобщо е било такова, за разлика от своя предшественик – българската столица от времето на Аспарух, на страшния Крум, на неуморния строител Омуртаг, на покръстителя Борис...
И след като пътникът, дръзнал да си направи туристическа обиколка из днешна Плиска, вече е прочел споменатите табели, някак напълно в реда на нещата ще му се сторят и няколкото изографисани фасади на тукашни къщи. Фреските върху тях отново ни връщат години назад, но не чак във вековете на легендарните български владетели, чиито крака несъмнено също са стъпвали по тези места, а в отминалата безславно ера на чичко Ленин и колективизацията.
Върху една от оцелелите схлупени къщурки на улица, наречена „Раковска“, все още личи ликът на вожда на световния пролетариат, гарниран с неизбежните сърп и чук. А до изрисуваната мазилка се мъдри многозначително още една поучителна табела с текст: „Огънят е добър другар, но лош стопанин“!
По-мащабна е живописта върху една друга, доста по-кокетна двуетажна къща, извисяваща се гордо в центъра на градчето. Паното върху калкана на долния й етаж изобразява една кръшна селскостопанска труженичка, метнала на рамо кобилица, окичена вместо с бели менци за вода с гигантски кехлибарени гроздове. А край нея се търкалят в изобилие – доколкото може да се разбере от вече доста избелялата с времето стенопис – дини, ябълки, моркови и тикви...
Оказа се, че момата, позирала за фреската, е реална личност и се казва Тодорка Минчева. Жената е вече пенсионерка и е нещо като местна знаменитост, макар да е родом от плевенското село Дебово. А майсторът на четката, увековечил я на млади години, се оказа художник от близкия Нови пазар. Къщата в момента е купена от един варненец, но старите й собственици също още живеят в Плиска и всеки ден минават покрай изписания си някогашен дом.
Та такъв пъстър е животът в днешното градче Плиска. Без блясък като в старата ни първа столица, без белокаменни дворци, без величествена голяма базилика, без импозантна тронна зала и внушителни крепостни стени... Един обикновен живот на едно обикновено обезлюдяващо населено място в България – със славно минало и неясно бъдеще.
