Всеки, който милее за традициите ни, е добре дошъл сред нас, казва председателката на сдружение “Седянка” д-р Любка Любенова
Автор: Здравка Христова
Нова армия се създава в България. Войниците и генералите в нея са въоръжени с игли и конци. Те са тръгнали в победоносен поход за съхранение на националните ни традиции и българщина. Това са жените от сдружение “Седянка”.
“Векове наред българската майка е пазила чедата си с игла в ръката. Предавала е тайни, везани по ризи, да не ги забравяме. Днес майките ги няма, дъщерите сме тук. Иглата е голямо оръжие, защото е много красноречива”, казва великотърновката д-р Любка Любенова, председател на сдружение “Седянка”.
Стотици жени плетат, бродират и тъкат, за да запазят нашенското и да го предадат на поколенията. “Всеки, който милее за традициите ни, е добре дошъл сред нас. Когато ме питат колко сме, все казвам, че не знам, защото в този момент към нас може да са се присъединили още ентусиасти. Няма значение колко сме, а какво правим”, твърди д-р Любенова, която е един от основателите и идеолозите на сдружението.
Жените от “Седянка” със сигурност не се надценяват и не вярват, че всичко започва и свършва с тях. “Активно издирваме възрастни хора, които умеят различни занаяти, за да ни ги предадат. Ходим по възстановки на автентичен фолклор из цялата страна, където снимаме носии и черпим от знанията на бабите за различни домашни занаяти. Надяваме се да успеем с времето да запазим традициите в шевиците и дантелата, защото българката е правила много красиви дрехи. За съжаление, част от това богатство е загубено. Но и това, което срещаме сега, е уникално. Още по-удивително е, че успяваме да увличаме младите”, казва д-р Любенова.
Две от последните й ученички са икономист и счетоводител от Варна и София. Росица Тодорова е облечена с риза, по чиито ръкави шевиците са едно към едно пресъздадени от експонат на българска носия, който се пази в музея на изкуството “Метрополитън” в Ню Йорк. Всичко тръгнало от едно скъсано парче с част от шевица, на което попаднала варненката.
“С помощта на голямата учителка Ирен Ямами възстановихме шевицата. Тя ми направи схемата на ръкавите и аз изпълних везмото. Мотивът по пазвата и полите на ризата ми също е много стар. Намерих го в книга от 1927 г.”, разказва Росица, която е икономист по образование.
Тя везала ризата си 3 месеца. Запалила се по совалковата дантела преди година, свързала се чрез социалните мрежи с работилница “Седянка” и започнала да се учи от опита и знанията на другите.
С македонска носия за чудо и приказ е облечена пък счетоводителката Ина Калинкова. Дрехата й предизвиква комплименти от останалите жени. “Богатите шевици, многото мъниста и украси правят македонската носия пищна за окото. Ризата ми е автентична с дантела кене, направена преди стотина години. Този модел е много сложен и вероятно на майсторката й е отнело много време. Тази риза е на баба ми, носията е от гоцеделчевското село Баничан”, с гордост разказва Ина.
По ръкавите на саята й има звездички и очички, за да пазят от уроки жената. Престилката й също е от гоцеделчевския край. Тъкана е, не е нашивана и привлича погледите с крещящите цветове, съчетани в нея по уникален и живописен начин.
Ина Калинкова от години искала да се занимава с шевици и дантели, но все не й оставало време. “Най-после си казах, че освен за работа и сметки, трябва да намеря време и за хобито си. Така след работа и домакинските задължения оставям всичко на страни и се захващам с иглата и везбата. Някой път забравям дори да пия вода и да се храня. Докато не си довърша мотивчето, не мърдам”, разказва тя.
В голямото общество на сдружение “Седянка” са и двете сестри Георгиеви - Галя Стойчева и Ваня Димитрова. Времената на тоталното отричане на всичко българско като срамен архаизъм сестри Георгиеви си обясняват с прехода, в който загубихме ценностната си система.
“Тук съм, защото у нас се получи един отлив от националната ни идентичност и ако не запазим националния си дух, ще се загубим като нация, като етнос, като личности, някъде в шарения свят. Най-важното е да научим децата ни, че са българи и че точно националният костюм, народната носия, българският фолклор и танци са нещото, което ни отличават със своята уникалност в световен мащаб”, казва библиотекарката от Пловдив Галя Стойчева.
С техниките на бродерията повече от 20 години тя прави красиви пръстени, гердани и обеци.
“Вината за това, че традицията се забравя, е в самите нас”, включва се в разговора по-малката сестра Ваня Димитрова. Тя, например, първо се увлякла по везането на гоблени, но след години, когато видяла красотите, които прави сестра й, взела категоричното решение, че по-важно от българската шевица няма.
Сестрите не пропускат на националните или лични тържества да съберат цялата рода, защото споделеният празник също е част от опазването на традициите и на семейните ценности. На нито един член на двете фамилии вече не му изглежда странно, че Ваня и Галя вдигат и слагат софрата облечени в пъстри народни носии и препасани с ръчно тъкани и везани престилки и кърпи.
