Професорът от XVII в. изпреварва с цял век първите публикации на „Именник на първобългарските ханове“
Автор: Димитър Делийски
Божидар Б. Пейчев откри в Загреб история на българите, писана преди повече от 200 години. На 24 септември 1976 г. сп. „Отечество” публикува подробности за това откритие. В завещанието си Пеячевич заявява, че поверява при смъртта си един ръкописен труд по история на българите на Георги Баряктари, за да го издаде печатно. За целта му оставя 1000 форинта в брой.
Сам Франц Ксавер дава по-късно сведения за рода си като за български болярски род, напуснал Търново през 1399 г. Това старобългарско болярство на Пеячевич е признато от император Карл VI за баронство, каквото притежавал и сам Франц с рождена година 1707.
До 1760 г. ръкописът минава през блестяща научна кариера на Франц – професор във Виена и Любляна, ректор в Линц, Загреб, Печ, Пожега, ректор на университета в Грац 1750-1760 г. Този труд бе намерен през януари 1976 г. под очакваното заглавие „Книга от завещанието на светейшия абат Францискус Ксаверий Пеячевич, поверена при смъртта му на Георги Баряктари – 5 октомври 1781 г.” Научното изложение проследява от най-ранни времена появата на първобългари и славяни и стига до 1685 г.
„Царе на България” е списък с начало 499–502 г. От 679 г. започва подреждането на reges Аспарух, Кормес, Телец, Sabin!!! Паган, Телериг, Кардам, Крум, Омуртаг, Маламир, Пресиян, Михаил, Владимир, Симеон, Петър…” С този списък Пеячевич е изпреварил с един век първите публикации на „Именик на първобългарските ханове”.
Защо отпечатването на завещаното произведение е възложено на Георги Баряктари?
Той е бил професор и колега на Пеячевич в Пожега. През 1760 г. Баряктари завършва една своя версия на латински език по историята на славяните от Мавро Орбини. При смъртта си Пеячевич оставя на Баряктари съчинението си за отпечатване, но Баряктари сам умира преждевременно през 1788 г.
Началните 100 страници обхващат времето на първобългарите. Още на стр.17 Пеячевич ги нарича „първобългари”. Възприетото от съвременниците им в Европа име „булгари” е „име на големи легиони по названието на р. Волга”. Пеячевич се позовава и на известния хронист Йорданес. Той изрично различава първобългарските маси от хуните като отделна общност.
Пак след позоваване на Йорданес за славяните, той поотделно излага събития при българите и при хуните като при два различни народа. Привежда един старобългарски текст във връзка с митрополитството в град Томи. И така – до времето на Константин Погонат, когато всъщност се създава България. С това завършват първите сто страници на ръкописа.
Ами сега? Размишлявах върху него, когато телефонът иззвъня. Вдигнах: „Хайде утре да отидем до Марония?” „Чакай, кой си, що си?” „А бе като се видим утре, всичко ще си обясним. Носи си само паспорта. Ще те чакам сутринта на гара Труд.” „Добре.” Другият затвори.
Сутринта в 5 часа хванах влака за Пловдив. На Труд досами влака чакаше джип. Слизам, след 2 крачки правя „здрасти” с познат човек, влизам в автомобила и потегляме на юг. Пътят е хубав. Ние двамата 65 години не сме се виждали, но пак се познаваме. Родени и поотрасли сме на една улица. Той е изкарал 20 години в Гърция. Сега като пенсионер попаднал на блога ми. Заинтересувал се и ето го при мен.
Минаваме Кърджали, още час и стоп! Барачка с две прозорчета. Даваме личните карти, връщат ни ги с пожелание „Добър път!” и ние продължаваме. Пет тунела до Комотини (Гюмюрджина), още 30 км до брега на морето и ето ме първият европеец на двете Бели морета на Европа – Северното и Южното. Часът е точно 12. Обаждам се на жена ми по телефона. Новините от София са неспокойни, утре трябва да се връщаме! Каквото можем да направим – днес ще го направим.
Отиваме най-напред в античния Маронийски амфитеатър. Изследвахме го, снимахме го, но никакъв гранит! Всичко мрамор, даже сиенит няма.
Гъркинчето, което надзирава реставрацията, казва, че театърът е от II-І век преди Христа, което не ми изнася, защото е направен след т.н. „Емпорион Пистирос”. Но пък ми помага с 4-5 древногръцки имена, едно от които Savin – български хан от рода Вокил, царувал от 765 до 767 г. Влязъл веднага в приятелски отношения с Византия, но подозрян в предателство, избягал с цялото си семейство в Цариград, където бил посрещнат най-приятелски от императора.
Може да се предположи, че е настанен в Марония, откъдето се грижел и за Самотраки. Самотраки бил прочут и по мистериите на кабириите. През 1863 г. тук била открита великолепна статуя на Победата, която е една от най-красивите творения на древната скулптура, изложени в Лувъра в Париж.
От там отидохме на древния Исмарос – само камъняк от вулканичен произход, сред който намерихме и сиенит, но гранит никъде. Всичко е с келяви маслинени дървета, ниски по 3 метра, много жалко и тъжно изглеждащи на припек. Всичките тези камъни на грамадни блокове по 2-3 метра са върху конуса на изгаснал вулкан до самото Бяло море, което е спокойно като езеро. Няма никакви чайки, което значи, че няма и риба, няма параходи, няма и лодки, само отсреща се виждат грамадите на Самотраки и Тасос.
Слязохме долу на брега край самото рибарско селище Свети Харалампий и от там пеша изходихме 10 км бряг, търсейки гранит. Навсякъде мрамор, най-различен по цвят. Даже прочутите скали за алпинисти в местността Мармарица, за които в немския пътеводител пишеше, че са от гранит, се оказаха сиенит! Ами това е. Прибрахме се в Марония.
Край селото ни чакаха голяма група жени. За наше учудване всички говореха чисто български. И всички ни канеха у тях на гости.
Оставих приятеля ми да се оправя и той скоро уреди да се настаним в една къща за гости за по 20 евро на човек, като можехме да си правим кафе колкото си искаме. Оставихме багажа и хайде из селото.
Музей „Марония”. Жалко, че няма да можем да го видим. Изглежда е пълен с най-интересни неща за нас, но ние трябва да сме на път за София сутринта. Ето старият град, където всичко е свързано с Петко войвода – ето кулата на Петко войвода, ето чешмата на Петко войвода, ето черквата на Петко войвода, ето казармите на Петко войвода.
Доволни от видяното, отиваме в кръчмата, т.е. таверната. Тук има вече две компании, доста раздалечени, те си пеят различни песни. Едната се води от местния поп и набляга на черковни песни, пък и наближава Великден.
Другата компания е с други разбирания, хората пеят на чисто български, идват да се чукат с нас, искат текстове на песни и аз им давам десетина. Те ги крият веднага. Разбрах, че не трябва да приказвам за песните. Питат за пътя, аз го хваля, като им казвам да чакат много гости това лято. Думите ми се оправдаха. В 23 часа затварят кръчмата.
Нас ни изпращат до къщата, в която сме настанени, разменяме адресите си, разцелуваме се с всички и си пожелаваме нови, по-добри срещи.
Летописите разказват, че осем францискански монаси от манастира „Олово“ в Босна, пристигнали през 1367 г. в Чипровец (дн. Чипровци), където започнали изграждането на католическа църква. Тя ила завършена през 1371 г. и в нея тържествено била пренесена „чудотворната икона“ на Дева Мария, на която бил кръстен и храмът.
Постепенно Чипровският край в продължение на около три века се налага като център на католицизма в България. Този факт е обвързан и с една от най-старите чипровски фамилии Парчевич. Историческите сведения посочват, че при размириците около босненския престол през 1357 г. основоположниците на фамилията Княжевич – Парчия и Вук (претенденти за трона в Босна), били хвърлени в тъмница в Босна, откъдето Парчия избягал и се заселил в северозападния край на България. Тук той построил замъка Кнежа на р. Скът, приток на Дунав, и станал родоначалник на българския клон на Княжевичите – рода на Парчевичите. Най-вероятно това се е случило около 1357-1358 г. и зедно с единия престолонаследник на Босна тук се заселва и неговото войнство, свитата, духовниците, рудари и занаятчии, които изповядвали религията на св. Франциск. С това се обяснява и проникването на босненско-хърватско наречие по тези земи.
Само след няколко десетилетия – в края на XV в., именно в Чипровци се събират всички клонове на вече изцяло побългарената фамилия – Парчевичи, Пеячевичи, Кнежевичи и Томагьоновичи. През 1799 г. е издадена и семейната им хроника, написана именно от Франц Ксавер Пеячевич, съгласно която един от синовете на Парчия Кнежевич – Андрей Парчевич, станал пратеник на видинския владетел Иван Страцимир в двора на унгарския крал Лудвиг I, а другият – Николай Парчевич, който се явява продължител на фамилията в България, взима участие в Черноменската битка против турската инвазия още през 1371 г.
ami balgarskite istorii i balgarskata istoria e dobre da se opisvat ot balgarski patriotishni gledni toshki ili ot nebalgari koito imat simpatii kam balgaria.
az kato rentier targovez shivjal i rabotil nad 20 godini v drugi strani imam mnenieto i kato na georg ganshev i na mnogo drugi balgari i nebalgari she zaslushavat uvashenie tesi balgarski pravitelstva i tesi upravljavashti
koito sa doprinesli ili sa iskali da doprinesat za blagoto na balgaria i sa bili verni na sajusnisheskite zadalshenia kam sajusnizite otpredi vtorata svetovna vojna sled vtorata svetovna vojna i pri sehashnite novi sajusnizi
az lishno kato mnogo drugi ot naroda podkrepjam vsjako pravitelstvo i upravljavashti spored mottoto ,,,DA DA DA NO SAMO AKO IMAM FAJDA I NE NE NE AKO ZA MENE NE E DOBRE zashtoto spored mene doprinesoh za mnogo peshelivshi targovii v stranite kadeto shivjah i shiveja no se oblashvaha podslushvashite
isnudvashite i svarsanite s tjah prijateli rodnini i narodi zatova imam rasbirane zashto njakoi deputati ministi i shefove ot koito zavisjat njakoi poloshenia imat podobni mnenia ,,, da da da ako imam fajda i ne ne ne ako za mene rodnini prijateli ne e dobre .
