20-годишният Радослав Красимиров от Димитровград се посветил случайно на грънчарството
09 Юни 2015, Вторник
Мнозина смятат, че във века на технологиите няма място за старите занаяти. Че те обаче не са отживелица, го доказа 20-годишно момче от Димитровград,
Автор: Янко Георгиев
което само от една година се занимава с грънчарство, но покори сърцата на посетителите на Улицата на занаятите в Хасково, организирана по повод 50-годишния юбилей на Националния събор за народно творчество „Китна Тракия пее и танцува”.
Радослав Красимиров посяга към глината съвсем случайно. След като завършил средното си образование, той се заоглеждал за работа и така попаднал в семейство на майстори грънчари от Димитровград, които го наели за помощник.
Първоначално младежът не бил сигурен дали ще се справи, но сега уверено стои зад грънчарското колело, макар да признава, че все още има много какво да учи в занаята.
„Това, че грънчарството е част от българския фолклор, е плюс за нас. Факт е, че българската керамика е разпространена навсякъде. Имало е време, когато чужденци са идвали в България, за да изучат технологията на производството й”, обяснява Радослав.
Голяма част от историята на грънчарството датира от праисторическия период. Грънчарското колело е изобретено в Месопотамия в периода 6000 до 4000 г. пр. Хр. и революционализира занаята.
Най-ранните известни керамични предмети са Граветските фигури, открити при Долни Вестонице в Чехия. Далечният изток е доминирал в историята на производството на керамика, като в Китай и Япония са намерени керамични отломки, датирани отпреди 12 000 до 16 000 години.
Няма грънчар, който да не знае легендата за възникването на може би най-стария български занаят.
„Някога свети Спиридон пръв се опитал да направи съд от глина. Мъчил се, мъчил се, но не успял, защото тя се лепяла по ръцете му. Тогава се разплакал. Сълзите паднали върху глината и той разбрал, че, за да източи съд на колелото, трябва да вземе вода. Замесил глината с вода и направил първия съд. След това го опекъл. Оттогава започнал грънчарският занаят и затова светецът се тачи от грънчарите" – разказва увлекателно младият мъж.
Димитровградчанинът споделя че най-добрата награда за майстора била да види радостта в очите на хората, спрели се пред грънчарското му колело.
И ако грънчарството е най-старият занаят, то ножарството е най-традиционният за България. И един от най-трудните за усвояване. Първото, на което се учи човек, е да обработва костта за дръжките на ножовете.
Според мнозина това е най-хамалската работа в занаята. Едва след една година ученикът започва да изчуква и да точи ножове.
При разходка из шатрите по Улицата на занаятите в Хасково на очи се набива висок мъж на средна възраст, облечен с военна униформа. Това е Стоян Андонов от Габрово, който се е посветил на изработването на ножове, макар да е с две висши образования. Докато разговаряме с него, един ловен нож от сандалово дърво, шведска стомана и ръчно изрисувано острие събира погледите на посетителите. Майсторът обаче казва, че не е важен само външният вид.
Тайната на добрия нож е в традиционната стара българска технология, използвана при изработката му. Оказва се, че клиентите търсят най-много кухненските ножове.
Това не пречи на Андонов да продава и реставрирани стари оръжия – ятагани, пушки, пищови, саби. През ръцете му са минали реплики на древен тракийски меч и на оръжието на цар Калоян. Но както уточнява той, от историческите ножове най-много се интересуват колекционерите.
С ножарство е започнал да се занимава неговият прадядо, след това и синът му. Бащата на Стоян обаче прекъснал връзката, защото станал инженер. Андонов се запалил покрай дядо си и сега изцяло се препитава с ножарството.
През трите дни на събора в Хасково по занаятчийската улица можеше да се видят и много уникални ръчно изработени произведения от метал, кожа, дърворезба, бижута, кошници...
За съжаление, българите искрено се възхищават на сътвореното от майсторите, но то се купува предимно от чужденци, тъй като не е по джоба на нашенците.
