Дете на бедни родители, тя учи в Калоферския девически манастир, а по-късно съдбата я среща с хора като даскал Ботьо Петков, Райно Попович, Брайко Генович, под чието ръководство изучава история, география, аритметика, граматика
Автор: Мартин Вътев
Анастасия Димитрова е родена на 12 май 1815 г. в Плевен. Тя е първата българска светска учителка от епохата на Възраждането.
Дете е на бедни родители – майка й е прислужница в дома на врачанския епископ Агапий. Отначало учи при своята благодетелка, майката на епископа. По-късно в периода 1836-1839 г. продължава образованието си в Калоферския девически манастир. Обучава се не само при калугерките, но и при учители като даскал Ботьо Петков, Райно Попович, Брайко Генович, под чието ръководство изучава история, география, аритметика, граматика.
След като получава необходимите знания, девойката се завръща в Плевен. На първи октомври 1841 г. в килия към църквата „Св. Николай” се открива училище с двайсетина девойки от града. Първоначално те пишат с калем върху пясъчни сандъчета и восъчни дъсчици и се учат да смятат от едно до хиляда, извършвайки аритметични действия с тези числа.
Невежеството отстъпва бавно. Много от първенците на града и по-будните граждани подпомагат новооткритото училище, като изпращат в него децата си. По-бедните плащат на наставницата с брашно, яйца, плодове или дърва за огрев. За най-бедните църковното настоятелство събира средства, за да могат и те да се ограмотят поне в четене и писане, за да не останат слепи за светлината на знанието.
Но мнозина не искат да приемат начинанието. По всевъзможни начини те укоряват делото на епископ Агапий и наставницата Анастасия, стремейки се да отлъчат девойките от даскалото. Въпреки това, просвещението продължава и се утвърждава както в сърцата на жадните за знание момичета, така и на техните неграмотни майки, на които учителката напомняла: „Майката е най-първа наставница на децата си. Как ще напътства невръстни чада, ако тя самата е безпросветна?”
Следващата година владиката Агапий разпраща надлежни писма до родолюбиви първенци по градовете на цяло Българско – от там да изберат и изпроводят по една будна девойка, която да се изучи в плевенското школо, та после тя да отвори училище в бащината си къща.
Красивата Цвята Кръстенякова, произхождаща от заможен род, пристига от Враца и става най-прилежна от всички девици. Ловешките първенци изпращат смирената и трудолюбива Параскева Нейкова; от Свищов пристига Пелагия, която почитала знанието, но не търпяла лудориите на малките момичета; от София идва борбената и умна Мита Николчева. От Шумен, Русчук, Сливен, Пазарджик прииждат девойки на различна възраст, жадни за просвещение.
През 1846 г. в списание „Любословие” Константин Фотинов пише за първата българска наставница: „Научи се способно и препрестойно, щото да се постави като светило на свещник и да свети, като Денница между небесни звезди. Така и тя сред своя женски род и пол засия.” Навсякъде, където прочели думите му за плевенското школо и Анастасия, народът проумявал, че жената е драгоценна половина на човешкия род и хората пращали дъщерите си за наука в къщите на онези девойки, вече получили знания при плевенската учителка. През 1845 г. при Анастасия Димитрова учат около 90 момичета от Плевен, Ловеч, Троян, Търново, Враца и др., някои от които после откриват училища в родните си градове.
След като се омъжва, през 1852 г., даскалицата напуска училището. Тя, както и бившата й ученичка Мита Гегова, преподава частно в дома си на около 10 девойчета, посвещавайки на педагогическа дейност повече от 50 г. от живота си.
Докато някои от новосъздадените светски девически училища възникват по инициатива на гражданите или на отделни просветни дейци, във Враца и по други места ученичките на Анастасия Димитрова сами раздвижват и тласкат напред девическото образование. През 1858 г. Сава Филаретов отваря първото девическо училище в София.
След половинвековна дейност в полза на народа си, Анастасия се посвещава в служба на Бога и през 1894 г. заминава за Израел с намерение да остане завинаги по светите места. През 1896 г. пише писмо от Йерусалим. Автор на статия в сп. „Светлина”, поискал да остане неизвестен, дава сведения за нейния живот и прилага снимката й като монахиня, приела духовно име Анна. Той не скрива тревогата си – да не бъде забравен нейният принос в епохалното дело по ограмотяването на девойки във време на безпросветна тъма!
