По стъпките на прогонените от родните си домове българи от Манастир, Сачанли, Доганхисар и Дедеагач
Автор: Димитър Шалапатов
На 5 септември 1913 г. е изгорено село Манастир, голяма част от населението му дири спасение в посока село Сачанли, но след като и то бива запалено същия ден, заедно манастирци и сачанлийци се отправят към село Доганхисар, където намират защита жителите на околните български села, нападнати от башибозук и редовна турска войска. На 9 септември след тежки сражения Доганхисар пада в ръцете на турците и също е опожарено. Населението бяга към град Дедеагач (днес Александруполис), където търси защита от чуждестранните консули.
Именно този отрязък от историческия поход, няколко потомци на прокудените българи от селата Манастир, Сачанли и Доганхисар решихме да повторим стъпка по стъпка. На 15 май 2015 г. пред сградата на тракийско дружество „Димитър Маджаров” в Кърджали се събра група от седем души доброволци, която за три дни трябваше да извърви около 90 километра пеша по тежък планински терен.
В групата влизаха ветераните Станил Димитров, Петко Батуров и Яни Арнаудов, всички участвали в няколкото организирани досега похода, както и по-младите Златка, Ива и Христо, идващи с нас за първи път. Авторът на тези редове отговаряше за маршрута на похода. За съжаление в последния момент отпадна поради обективни причини Яни Янев, председател на тракийското дружество в Кърджали.
Тръгнахме пеша към прохода Маказа, където бяхме след около половин час. Преминахме границата с Гърция за минути и започнахме да се спускаме към Гюмюрджинската равнина, останала в спомените ни от разказите на нашите родители и деди.
След 15 км вдясно се видяха къщите на село Дерекьой. Успях да забележа в центъра църквата „Св. Илия”. Вгледах се внимателно да различа в дерето трите бряста, където всяка година на Илинден се е провеждал съборът на селото. Минахме през селата Караджакьой и Ирджан, а след разклона за с. Черибашкьой тръгнахме в посока с. Курджали, където е роден един от нашите спътници - Станил Димитров. Спряхме за почивка в Козлубекир. Тук след 1913 г. се заселват най-много сачанлийци. Построяват си и църква, на която монтират спасената камбана от храма на опожареното си село.
Продължихме пътя си и стигнахме Ени Балдъран - новообразувано село в землището на с. Сачанли, заселено предимно с каракачани. Оттук по хубав асфалтов път се отправихме към с. Манастир, началната точка на нашия поход. В 10,30 часа бяхме под вековния чинар, в близост до който е била църквата „Св. Богородица”. Над селото, запазени от времето, видяхме гробищата, в които лежат костите на хиляди манастирци.
Отправихме се по билото на карадеренския Балкан, а след час и половина достигнахме връх Карлъангъч. В посока запад се видя възвишението Конгила, а зад него и руините на Сачанли. Стигнахме в селото в 15,00 ч. Бяхме изминали 20 км за четири часа и половина.
Седнахме за почивка на Хорището. Пред нас беше църквата „Св. Димитър”, зад нея се виждаха старият чинар и руините на Каршищната махала. Вдясно е била махалата Пуляната, в чийто долен край са гробищата. По-нататък се виждат запазени от онова време орехови дървета, които се намират в Долната махала. Ридът е осеян с останките на къщите от най-голямата сачанлийска махала - Горната.
След около половин час поехме по обратния път, по който са се спасявали сачанлийци преди 100 години.
Тръгнахме по Друма, минахме отново през Конгила, Коритата, Матова нива, Молпасана и стигнахме до Карлъангъч над Азмаците, където се съединяват пътищата от Сачанли и Манастир. Продължихме, минавайки покрай местностите Календра, Яланджиева колиба, Малък конак, Анатема, Голям конак, и към 19 часа, привечер, достигнахме финалната точка от прехода ни през първия ден - чешмата Бялата ода. Бяхме изминали разстояние от 33 км за 8 часа и половина.
На другия ден в 11 часа тръгнахме от същото място към Доганхисар. Решихме да се изкачим на връх Шапка (Булкин гроб), вдясно от него е проходът Думанлъ кедик. Тук някъде се е намирала Запартова колиба
Вляво е разположен Сечеме кедик. Върхът е висок 1020 м, а денивелацията, която преодоляхме, беше 140 метра. На север се вижда връх Коджаеле, на запад се очертаваха контурите на ридовете около Манастир и Сачанли, а на юг се простира планинската верига над Доганхисар, Тахтаджик и Пишман, на изток пък е Дервент с осемте си махали, пръснати из Балкана.
Спуснахме се по южния склон на върха. Тръгнахме по асфалтовия път за Доганхисар, но след 4 км стигнахме до разклон от черен път, по който може да се отиде до Кутруджа, Пишман и Тахтаджик. Взехме решение младите от групата (Ива, Златка и Христо) да продължат по билото на планината Китка и минавайки край село Фъндажак, да се спуснат към Доганхисар по водоразделния хребет на Голямата и Малката доганхисарски реки.
Това е пътят, по който са минали търсещите спасение сачанлийци и манастирци на 5 септември 1913 г. Останалите се отправихме към Тахтаджик.
От разклона тръгнахме по водораздела на реките Къзълдели и Тахтаджишката. След 3 км завихме вдясно и пред нас се появи долината, в която е разположено село Тахтаджик. Мястото е затулено от ветровете, които духат в Манастир и Сачанли, и по тази причина земята беше запазила влагата си и наоколо имаше буйна тревна растителност. Сигурно затова някога е основано точно тук, в тази долина. Природата е давала възможност да се изхранват многобройните стада овце и кози. По пътя за селото видяхме толкова много костенурки, колкото не бях срещал в българските гори от години. След около 2 часа пристигнахме до нашата цел.
Тахтаджик е разположен на рид, в края си той има височина, на която се намират гробищата. Тук е била и църквата „ Св. Богородица”, чиито основи са запазени. Яни Арабаджиев носеше свещи, от тях запалихме в църквата за покой душите на мъртвите, лежащи в гробището. След като преляхме гробовете, край които минахме, се оттеглихме за почивка над селото.
Продължихме пътя си към Доганхисар. След като бяхме изминали 35 км за деня, в 19,30 часа бяхме на асфалтовия път до Армаганската долина. На това място група от хиляда български бежанци през 1913 г., след сражението при Фере, идваща от землището на село Балъкьой, се отклонява надясно на 2 км за почивка и да утоли жаждата си. Така, както и ние направихме след този изтощителен преход, след което дойде Христо с колата да ни закара до Доганхисар.
Преди век над 100 българи, предимно от Сачанли и Манастир, губят живота си тук, избити от турската войска.
Ние отидохме в хотела на Маки в Доганхисар, където възстановихме силите си за последния етап от похода Доганхисар -Дедеагач.
В неделя в 7,15 часа камбаните на църквата „Св. Богородица” в Доганхисар забиха, оповестявайки започването на неделната служба. Това ми вля сили и ме зареди с оптимизъм, че не всичко е загубено. Въпреки че камбаните на българските църкви в Манастир, Сачанли и Тахтаджик отдавна са заглъхнали, надеждата, че тази земя отново ще посреща своите чеда, остава жива.
Около 10,00 часа тръгнахме към Дедеагач. Нивите наоколо изобилстват със стари бадемови (миндалови) насаждения. На километър от селото е чешмата Кузната. От там са се снабдявали с вода близките доганхисарски махали. По-нататък пътят води покрай Малката река.
По протежението й се намира Пеюв скок - водопад с дълбок вир, някога гъмжал от риби змиорки. Слънцето напече силно. Казах на моите спътници, че някога момите на Догангисар са ходели да се къпят под кристално чистите води на водопада.
След 8 км сме до планинска верига, на която е разположено Сус тепе. Тук на 9 септември 1913 г. колоната от бягащи хора е нощувала и от височината са гледали как гори село Доганхисар. Обядвахме в местността Касъка - Дервентския проход. От едната страна се издига Шилестият камък, от другата - Орловият камък. От тук са минали и заточениците от Доганхисар през март 1923 г.
Бяхме седнали под огромния чинар, ням свидетел на събития, станали през вековете. Споделих, че наскоро четох пътеписа на Атанас Шопов-Офейков, озаглавен „Из вилаетите”. В него той пише точно за този район през 1893 г., когато като секретар на Екзархията е дошъл да проверява как е организирано учебното дело, което от 1891 г. е преминало към българската църква.
Авторът споменава, че любезните домакини са го нагостили на това място под чинара с традиционното тракийско чеверме. След около час почивка бяхме на крака, за да извървим и последната 13-километрова част от нашия път.
Минахме през село Дервент. Църквата „Св. Харалампий”, строена през 1868 г., респектира с големината си. За съжаление двуетажната постройка на училището, което се издигало вдясно от храма, е съборена. Старата църква „Св. Георги”, вдигната през 1800 г., е основно ремонтирана и запазена. Излязохме от селото и пред нас започнаха да се появяват маслиновите градини на дервентци.
Пресякохме за последно Малката река, тук дервентци я наричат Пески дере. Преди да пресечем и река Индере, минахме покрай крепостта Кара Гювенджик, зад нея вдясно се намира на около 2 км гара Бадома.
Минахме покрай казармите, където са били настанени бежанците преди 100 години, покрай българската махала и накрая спряхме пред фара-символ на Дедеагач - един български град в съзнанието на нас, тракийските българи. След два часа почивка тръгнахме за България с чувство на изпълнен дълг към нашите предци. След век ние, техните потомци, изминахме част от техния кървав път, усетихме част от физическите несгоди, които са преживели, но са оцелели и са стигнали до Майка България. Обещахме си да се върнем.
