Последните български владетели през Късното средновековие

Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история

Вече има достатъчно доказателства, че на Второто българско царство не е сложен край през 1396 г., а то е просъществувало още доста време след това.
През 1444 г. се организира кръстоносен поход срещу турците, водачи на който са полският крал Владислав и трансилванският войвода Янош Хуниади, предводител на унгарците. В него се включва и Фружин – син на цар Иван Шишман. През 1404 г. той и братовчед му Константин – син на цар Иван Страцимир, вдигат въстание, което обаче претърпява неуспех. С подкрепата на унгарците под името Константин ІІ Асен създава в Поморавието българско царство.

Отначало с него е и Фружин, който е главнокомандващ войската и е първи барон – така по западен образец се наричат болярите. Константин ІІ Асен умира през 1442 г. и Фружин го наследява. Когато започва кръстоносният поход, той се включва в него с 5 хил. конници и пешаци, за което Янош Хуниади изразява силно недоволство, защото смята, че може да събере значително по-голяма войска. Фружин се оправдава, че времето за подготовка е било малко, но неговите помощници ще съберат още толкова и ще се присъединят към похода в най-скоро време.

Както е известно, в решаващата битка край Варна кръстоносците са победени. Владислав е убит в нея, а Янош Хуниади едва успява да се спаси, както и Фружин. Връщат се в Унгария с оцелелите от похода. Хуниади е обявен за настойник на малолетния крал Ласло и всъщност управлява маджарската държава. За неуспеха на похода той обвинява съюзниците и най-вече Фружин, защото е събрал малко войска, а обещаната допълнително не се е появила. Започва да го притиска и през 1454 г. го лишава от владението му.
С малкото останали му верни хора Фружин преминава на левия бряг на Дунав и се заселва там. Хуниади остава твърд противник на турците и през 1456 г. организира нов поход срещу тях. Фружин иска да се присъедини към него, но му е отказано. Българите от Поморавието се предвождат от новия им владетел

Яков Понграц (1454-1457 г.).
Водените от Хуниади войски нанасят голямо поражение на турците при Бялград. Той смята да продължи похода си и да завземе бившите български земи до Черно море, но се разболява и умира.
А кой е този почти неизвестен Яков Понграц, който е станал владетел на Поморавското българско царство през 1454 г.? За него се знае много малко. Смята се, че прародителите му са прогонени от Испания евреи, които се заселват в Поморавието в началото на ХІV в., когато по-голямата част от него е в пределите на тогавашното единно българско царство.

Техните синове и дъщери приемат православната вяра, но някои от тях запазват еврейските си имена. Женят се за българи и така след две поколения вече са част от тях, но са запазили и някаква еврейска жилка, най-вече по отношение на занятието си.
Никой от тях не става земеделец, строител или занаятчия, за да се прехранва с физически труд. Основното им занятие е лихварството. С това се занимава и Яков Понграц и разполага със солиден паричен капитал. Той е заел значителна сума на Хуниади за въоръжаване на войниците му в кръстоносния поход през 1444 г., като е очаквал да се върне с победа и със спечеленото от войната да се изплати. Както вече споменахме, това не се случва.

С начисляваната лихва дългът непрекъснато расте и Яков Понграц иска от Хуниади да се издължи. Понеже няма средства, кралският регент решава да покрие дълга си, като даде на лихваря владенията на Фружин. Яков Понграц се оказва много амбициозен и не се задоволява с постигнатото. Поставя си за цел да се освободи от васалството си към унгарския крал и да стане напълно независим. След победата над турците при Бялград през 1456 г. изпраща свои доверени хора със скъпи дарове при папата, за да благослови короната му на независим владетел. Това е отразено във ватиканския архив.

Папата обаче не иска да разваля отношенията си с маджарите и затова ги приема един от кардиналите, с обяснението, че светият отец е заболял. Даровете обаче са приети и на пратениците е обещано, че прошението на Понграц ще бъде внимателно обсъдено. Когато научава какъв е отговорът, Яков го преценява като лукавство и решава да потърси съдействие от охридския архиепископ, който по това време още не е подчинен на Цариградската патриаршия. Това става през 1457 г.

И тогава следите на Яков Понграц окончателно се губят. Има няколко версии за това какво се е случило с него. Най-вероятната е, че е умрял по време на чумната епидемия, която е поразила хиляди. Другата е, че е бил свален чрез заговор от негови вътрешни противници. Третата е, че унгарският крал е решил да премахне дори и като васално българското царство и да го превърне в своя провинция. От последвалите събития се създава известна яснота коя от версиите може да се смята за най-вярна.

Княз Стефан Шишман (1457-1497 г.)
След като са отнели земите му в Поморавието, Фружин с тримата си сина – Стоян, Стойко и Станислав, се преселва в Банат. Това е отразено в турските регистри. За него и за рода му обаче след това престава да се съобщава в унгарските документи. Поради това не се знае кога точно е умрял Фружин и как са живели неговите синове. Пълнолетният вече маджарски крал Ласло превръща своята държава в преден пост за възпиране на турската инвазия на запад. Той печели няколко битки с османците и това ги задържа до река Сава на десния и река Тимиш на левия бряг на Дунав.

Тогава установява контакт с българското население. По-голямата част от него са бежанци от вече не съществуващите Търновско и Видинско царство и живеят в общини без централна власт. Признават обаче лидерството на Шишмановия род и при възникнали проблеми или спрове между общините се обръщат за съвет и арбитраж към него.
По това време първенец на рода е Стефан Шишман, внук на Фружин и син на Стоян. Маджарите търсят съюзници срещу турците и като потенциален такъв виждат банатските българи.

Стефан Шишман е поканен на среща с крал Ласло, който го убеждава да сформира българска войска, каквато дотогава няма, а унгарците ще я въоръжат и ще изпратят хора да я обучат във военно дело. На това предложение Стефан Шишман отговоря, че българите са бедни хора, роботят от сутрин до вечер, за да облагородят пустеещите площи и да ги превърнат в плодородни и така изкарват прехраната си. Според крал Ласло, ако българите създадат своя войска, добре въоръжена и обучена, тя може да печели добре от военна плячка, взета от турците. На първо време обаче той ще им плаща, както на унгарските войници.

Стефан Шишман обещава да помисли и да се посъветва със старейшините на българските общини. Незнайно как обаче предложението на крал Ласло е станало известно на банатските българи и когато Шишман отива да се съветва със старейшините, го посрещат десетки, а на места и стотици млади мъже, които искат да бъдат включени във войската. Най-вероятно това се обяснява с факта, че те са синове или повечето внуци на велможите на цар Иван Шишман и цар Иван Страцимир.

При този неочакван ентусиазъм той се съгласява и започва да сформира българска войска, която на първо време достига 4000 души. Още едва въоръжена и в съвсем начална фаза на обучение, тя участва в битката при днешния град Арад и се отличава в нея. Крал Ласло разбира, че е спечелил ценен и надежден съюзник. Той удостоява Стефан с титлата княз, за да го поласкае, защото знае, че тя е българска, и го назначава за васален владетел на кустория (княжество) България със столица Липова.

За да има средства да поддържа двора си, му отстъпва районите Карекенбеш и Рекан в Унгария с правото да събира данъци от тях. Княз Стефан Шишман управлява цели 40 г. – от 1457 до 1497 г. Надживява трима унгарски крале и двама папи. По-голямата част от българите в Банат приемат католическото вероизповедание и започват да пишат на латиница. Княз Стефан обаче до края на живота си остава православен, но поради изменилите се обстоятелства започва да пише едиктите си на латиница.

През своето 40-годишно князуване той лично предвожда войската си в 16 големи и 24 по-малки сражения с турците, самостоятелно или в съюз с маджарите. През 1479 г. папа Сикст ІV го провъзгласява за Велик воин в битката за защита на християнството в Европа и ходатайства пред унгарския крал да го обяви за независим владетел, но това не се осъществява.

Княз Стефан се жени три пъти. Първия път за българка, а след това за дъщери на трансилвански войводи, потомци на Янош Хуниади. От всеки брак има по един син и една дъщеря. Последната се ражда, когато е на 62 г. и това се смята едва ли не за чудо, защото по това време средната продължителност на живота е около 50 г. Сече сребърни и медни монети и някои от тях са открити при археологически изследвания.

Княз Радослав Шишман (1497-1515 г.)
Първата съпруга на Стефан Шишман – българката, е майка на първородния му син Радослав и когато той става на 16 г., е обявен за престолонаследник. Предполага се, че това е станало в края на 60-те години на ХV в. Принцът е изпратен в двора на унгарския крал, който е суверен на баща му, да се учи на обноски и да овладява военното дело.

Там се запознава и силно се увлича по най-малката дъщеря на крал Матияш І – Йолана.
На третата година от престоя си в кралския двор се осмелява да поиска ръката й от крал Матияш. Когато узнава, че дъщеря му също изпитва сърдечни чувства към българина, той се съгласява, но смята, че преди да разреши двамата да свържат живота си, Радослав трябва да докаже, че е достигнал до мъжка зрялост, какъвто е бил обичаят тогава. Поставя му задача с отряд от 1200 души да освободи крепостта Зайчин, наскоро превзета от турците.

Радослав стига до нея и установява, че тя е много добре укрепена, но най-много го тревожи, че не знае с какви сили разполагат турците в нея. Разбира обаче, че околните села, в които живеят и българи, снабдяват с хранителни продукти турския гарнизон. С тяхно съдействие се преоблича в селски дрехи и е пропуснат в крепостта като един от доставчиците на зеленчуци. Така установява, че турският гарнизон се състои от около 1500 души, много добре въоръжени, а стражите по крепостните стени се сменят на 2 часа.

При следващата доставка, преоблечени като селяни, в крепостта влизат 20 войници, които в дъното на кошовете са укрили своите мечове. Турците не забелязват, че от крепостта излизат по-малко хора, отколкото са влезли. Сред 20-те е и Радослав. След падането на нощта бодърстват само стражите на крепостните стени. Когато башията повежда смяната, тя е нападната от хората на Радослав и унищожена. Обличат техните дрехи, взимат оръжието им и стражата ги посреща като свои. Тя също е ликвидирана, а труповете им са хвърлени от стените. Това е предварително уговорен знак.

Под прикритието на нощта отрядът се е приближил плътно до крепостта. Радослав ликвидира охраната на портата и я отваря. Предвидено е всичко да стане бързо, тихо и гарнизонът да бъде ликвидиран, докато спи. Но се разлайват кучета, зацвилват коне, башиите вдигат войниците и започва ожесточена битка. Не се знае как би завършила, защото турците имат числено превъзходство. Но в нея се включват и българите, които живеят в крепостта, защото са разбрали, че водачът на маджарите е техен сънародник.

На разсъмване турците капитулират. Те са понесли големи загуби, а оцелелите молят за пощада. Радослав е посрещнат като герой в Пеща и крал Матияш І обявява, че сватбата с дъщеря му ще се състои след месец. Като зестра той дарява Радослав с превзетата от него крепост Зайчин и принадлежащите й околности. Стефан Шишман казва, че трябва да се учи да управлява, защото скоро ще го наследи. Това „скоро“ обаче продължава 27 г.

Радослав става български княз през 1497 г., когато е на 42-годишна възраст. Тогава умира баща му и той се възкачва на престола. След като е имал героично минало, от него се очаква да бъде войствен владетел и да разшири територията на княжеството си. Той обаче има други намерения. Сключва 10-годишен мир с турците и те го признават за независим владетел, разменят си и посланици. Насочва усилията си за създаването на условия за градивен труд на своите поданици – намалява наполовина данъците на занаятчиите и строителите. Разпуска войската и оставя само 200 души, които изпълняват ролята за опазване на вътрешния ред. Според неговите разбирания на страната не са необходими войници, а създатели на блага.

Столицата Липова се превръща в цветущ град с павирани улици, обществени бани и най-вече училища. Княз Радослав Шишман издава едикт, според който всяко дете трябва да посещава училище най-малко 5 г., за да се научи да говори и пише на латински. Родителите, които не изпращат децата си в училищата, се наказват с трудова повинност.
Според книгата на Ясен Кавада „Грешките в българската история“, източниците и професорите историци Иван Тютюнджиев и Павел Павлов, с неговата смърт през 1515 г. не се слага край на българските владения през Късното средновековие.

Радослав е наследен от сина си – Владимир Шишман, а след него вероятно има и други. Данните са в резултат на проучвания на надписи в църкви, дарени от български владетели, зографски поменици, сведения на западноевропейски и арабски пътешественици.
Така например Охридското българско царство съществува до 1595 г. и с прекъсвания - до 1689 г. През ХV в. управлява цар Димо войвода; през ХVІ-ХVІІ в. – цар Новак Дуло и цар Матеа Преспански; през ХVІІ в. – цар Адмирал Дуло...
Безспорен е фактът, че до ХVІІ в. името на България присъства на всички политически карти. Историята още не е казала последната си дума.


В категории: Средновековие