Артисти и директори откриха топлата вода – „реформата” не ставала
Автор: Илияна Христова
Както гласи прословутата мисъл на Чехов: „Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението”. И като всички велики сентенции, и тази непрекъснато намира потвърждение в най-различни ситуации.
И в българския театър през 2010 г. бе окачена пушка, наречена „реформа”. Тя започна да гърми и „изпозастреля“ както тези, които я окачиха, така и направо целия театър.
Още през 2009 г. назначеният току-що министър на културата Вежди Рашидов обяви старт на т.нар. „театрална реформа”. Двигател й бе заместникът му Митко Тодоров. Реално нищо кой знае какво ново не предлагаше – финансирането на театрите да зависи от броя на публиката. Идеята е стара, но никой преди това не се наемаше да я осъществи, защото това бе свързано с ред рискове и дейности, които трябваше да се свършат преди реализацията й.
Рашидов и Тодоров обаче предприеха тази „героична“ стъпка, подкрепяни от директорите на повечето столични театри. От 2010 г. методиката на финансиране наистина се промени – субсидията вече зависеше от билетите, като всеки продаден носеше по-голямо финансиране. Медиите започнаха да публикуват тържествени опуси за случилата се реформа и радушния прием, който тя среща от водещи театрали.
Интересът на тези театрали – предимно софийски директори и продуценти, бе обясним – единствено столичните сцени могат да привличат публика. В страната обаче очаквано театрите започнаха да загиват, като eдни се сляха с други – например Смолянския и Силистренския, други продължиха да съществуват едва кретайки като Ловешкия, трети бяха принудени да мамят с билети.
Но и в столицата нещата бяха хем добре, хем не толкова – имаше публика, която обаче основно бе привличана с халтура. В салоните редовно се играеха откровено чалгаджийски пиеси. Иначе шефът на Съюза на артистите Христо Мутафчиев – виден защитник на „реформата”, се хвалеше, че дискотеките се изпразнили, а се напълнили театрите. Премълчавайки, естествено, че точно тия зрители са от тези, които търсят халтура.
Всъщност, не всичко в София бе наред – и там се въртяха далавери с формално продадени билети. Стигна се и до закриване на емблематичната сцена “Сълза и смях”.
И стана болезнено очевидно, че „реформата” е започната на парче, без цялостна визия за по-малките театри и тези от провинцията, без идея за качеството… Но пушката вече бе гръмнала. Ала понеже все още не е поразила всички, мнозина се правеха, че не чуват гърмежите.
През 2013 г. правителството на Орешарски, виждайки шашмите с билетите, се помъчи да въведе ред. Методиката за финансиране бе променена – с цел да не се занижава изкуствено цената на входните хартийки (така театрите се надяваха да продават повече) се въведе правило, според което при отклонение на средната стойност на билета спрямо предходната година се намалява субсидията. Реално мярката на тогавашния министър Петър Стоянович бе като да вдигнеш ограда насред свлачище – то помита и нея.
Кризата в театъра се задълбочи. А междувременно Митко Тодоров, радетелят на „реформата”, бе преместен на топло като шеф на НДК – заради “заслугите си”.
Така лека-полека се стигна до настоящия период, когато изведнъж се оказа, че „реформата” била лоша! И това го твърдят на всеослушание горещите й доскорошни привърженици – Владимир Люцканов, Маргарита Младенова, дори Христо Мутафчиев взе да го признава с половин уста.
Вестници и сайтове в последния месец се препълниха с техни признания и критики за “лошите плодове на реформата”. Същите, които я славословиха, сега си посипват главите с пепел. И се пита в задачката къде бяха преди 5 години?!
А всъщност това, което се случи и промени мнението им е, че изведнъж намаляха парите и за водещите столични театри.
Защо? Ами защото изведнъж в последните година-две публиката чувствително намаля – защото подобна аудитория тип “дискотека” не е театрална, а и пазарна халтура не може да се произвежда непрекъснато на високи скорости (и за нея трябват доста пари, питайте “Пайнер”). И не на последно място, защото разтропани и познати от екрана лица като Асен Блатечки, Владо Карамазов, Юлиян Вергов и др. организират успешни частни продукции, с които обикалят градове и зали, като изземват публиката на дори силните театри.
Та затуй разните „доайени” и театрали пропищяха ефира в последно време, че „това не е реформа, че провинциалните сцени загиват, че трябва отделна методика за различните театри, че качеството се занижава, че „мечки” ни изяждат хляба”... “Мечките” в случая са синоним на пътуващите продукции.
И така най-сетне, след като бяха ударени по джоба, водещи столични културтрегери разбраха, че реформата на Рашидов – същата, която горещо подкрепяха, не е добра. И откриха топлата вода, че културата не може да зависи от пазара, т.е. от продадени билети. А не малко редови артисти, зрители, журналисти и дори икономисти им го казваха същото преди години. Чуха го, когато пушката произведе изстрел.
Ако драгият читател, пускайки телевизора, отново чуе, че се говори за “криза на театралната реформа”, която уж някога бе победила, пък сега не е, да знае – гръмнала е пушката, която апропо се знаеше, че ще гръмне.
