От най-древни времена българите успявали с веселие да разнообразят усилния труд по времето на събиране на хляба
Автор: Христина Митева
Дните от 28 до 30 юли по стар стил (или от 15 до 17 юли по нов стил) са наричани по българската земя Горещници още от най-старо време. Тогава започвала усилната жътва, а житото не трябва да чака, да не се изрони зърното от класа. Затова и трябва точно в най-горещите дни да се пожъне и върже на снопи.
Сутринта рано моми и невести обличали дълги кошули (т. е. ризи) от бяло домашно тъкано памучно платно, обрамчени с дантели по широките им ръкави и поли, а на главите си слагали голяма и тънка забрадка, завързана така, че да държи прохлада на шията и сянка на лицето, като краищата й подпъхвали зад врата и връзвали високо над главата „на кукурушка“. А кръста си опасвали хубаво с пояс – вълнен, пъстър, широк 4 пръста, домашна направа, за да се осигури стабилност, пъргавина и продължителна работа на жътварката, като своевременно е пази да не се „зяноса“ от вдигането на тежките снопи.
Жънало се е със сърп и паламарка. Паламарката е нещо като дървена ръкавица, в която се пъхат три от пръстите на лявата ръка. Тя е леко издадена и извита в края, за да се загребва и хваща с лекота ръкойката от житни класове, докато дясната ръка отрязва със сърпа хванатите стъбла. Жънело се е ниско и равно, почти до земята, за да има слама за храна на добитъка през зимата.
Мъжете пък се пременяли с широка бяла риза, чиито дълги ръкави навивали високо над лакътя за удобство при работа. Отгоре навличали вълнен елек и широки чешири (потури), а на кръста препасвали хубав, стегнат пояс.
Жените отивали на нивата по-ранко, по хладина, и още с идването си се втурвали да я зажънат в единия край. Оглеждали добре посевите, прекръствали се, за да си осигурят Божия помощ и сила, и като отивали до най-избуялите класове, ги връзвали на сноп, без да ги отрежат. Това било „брадата“ на нивата, която се отсича последна в края на ожънването, за да се дари на стопанина за здраве, плодородие и честит живот.
После отрязаните ръкойки се събирали и връзвали на сноп с оскубани дълги стръкове трева, усукани като въже, който поставяли изправен в средата на ожънатото място. Тогава идвали мъжете и стопанинът на нивата, който вдигал наздравица с накичена с цветя и здравец бъклица и благославял жътвата и жътварите. След това всеки отпивал по глътка от бъклицата и се извивало хоро – живо, пъстро и кръшно, че да се освети жетварският сезон и да докара здраве в семейството на стопанина. Така българите от древни времена успявали с веселие да разнообразят усилния труд по времето на събиране на хляба.
Най-опитната и пъргава мома тръгвала първа да подхване „поста“, като с лека и умела ръка жънела в права редица. По нея тръгвали с крачка-две по-назад една след друга следващите жътварки, които жънели чак до другия край на нивата, без да се изправят. До обяд нивата, колкото и да била голяма, трябвало да бъде преполовена, защото след това наставала тежка, изморителна жега. А след като попремине тя, нивата следвало да се довърши до край.
По пладне жътварите се събирали на сянка под крушата – дребница насред посевите, та да отдъхнат. Стопанката донасяла топла и прясно приготвена храна – замесена собственоръчно от нея прясна пита, рукатки с кисело мляко, качамак, сирене, чушки и непременно чесън и оцет, за да си приготвят „летен сооклук“. Той се забърквал със счукан чесън, оцет, малко захар – да убие киселината, и всичко това залято обилно със студена вода. Понякога добавяли и ситно нарязан копър – за шаренко и аромат. Получавало се едно много разхлаждащо и апетитно ядене по горещините.
Ястията се нареждали върху голям, шарен месал на сянка под клонатото дърво.
Жътварите сядали с веселие и молитва при хляба, после като се нахранели добре, си отпочивали и подремвали за час-два да се отморят. А когато слънцето „попреминело“ и спирало да прежуря, ставали и с нова сила и ентусиазъм довършвали жътвата.
Тогава всички, взели участие в жъненето, вкупом отиват до „брадата“, отрязвалия с един замах и повдигали нависоко, изричайки благословия. После я сплитали много красиво и поднасяли с благопожелание на стопанина, който я приемал с радост, плащал за нея и я отнасял у дома си, за да я закачи нависоко, до иконата, където престоявала чак до другата жътва – за здраве и по-голям урожай.
След като връчели „брадата“ на стопанина, жътварите запявали хороводна песен и пак изигравали по едно-две хора или тропвали ръченица. Вдигало се шум, весела гълчава, подсвирквания, провиквания... После, нарамвайки сърп на рамо, се качвали по каруците и отивали в дома на стопанина да се навечерят с блага вечеря.
На изпроводяк, освен заплатата за деня, жътварят си отнасял и по една прясна пита под мишница – за семейството. По жътва жито дал Бог – нека хапнат добре сиромасите! А Господ, като види това и чуе благодарност и благословия от сиромаха, ще наспори повече берекет (урожай), повече здраве и напредък на дома – вярвали старите българи.
Понякога, когато нивата била голяма, а жътварите малко, се случвало да се преспи на полето, между снопите, под звездите, за да се пести време и жътвата да се захване рано, по хладина. Тогава човекът се сливал с диханието на природата, с песента на щурците и птиците, попивал аромат на жито, билки и цветя, пял и създавал песни и красиви легенди и поверия...
След такива омайни и дивни нощувания в топлите вечери на полето, понякога се случвали някои нежелани инциденти. Така мома Вена започнала да се оплаква, че нещо й тежи в гърдите. Отвели я при селския знахар, а той я накарал да си отвори устата и погледнал в нея. После заръчал да свари гърне с мляко и да се наведе над него с отворена уста. Вена направила това и с учудване видяла, как от устата й изпълзял смок и се спуснал в горещото гърне с мляко, помамен от аромата му...
Други разказват, че когато се събудели от сън под сянката на крушата, усещали, че нещо им притиска гърдите. Като погледнели – змия се била навила, та лежала върху тях. Но нямало случаи на ухапани от студенокръвните влечуги.
Разказва се за крави, които отивали по едно и също време на определено място край зашумения тревясал слог. Оттам излизал смок и започвал да суче от вимето, додето пусне кръв от него. Тъй като змията „издоявала“ добре млекодайното добиче, на него му олеквало и отивало само до синора при нея.
Други „селски легенди“ описват моменти, когато орел или голям сокол се спускал изневиделица, та отнасял бебето от люлката, вързана на сянката в слога. Майката се втурвала да прогони птицата, пищяла, плакала, но тя отнасяла 2-3-килограмовото пеленаче. Спомени за такива събития има запазени не един и два. Заради един такъв случай търговишкото село Голямо Соколово (някога наричано Коджа дуган) се е сдобило с името си. По-старите хора още може да посочат обезчедените къщи из това населено място...
Но най-жално и мило било да видиш жътва на окъсняла нива – когато мъжете били на война или стопанката е останала вдовица и се налагало да жъне сама. След дългия жътварски ден, едва събрала душа от умора, тя тичала да прибере, издои, нахрани и почисти добитъка, забравила дете в люлка на синора на нивите... И посред нощите, страх не страх, горката женица изтърчавала по обратния път до нивата да си прибере пеленачето. Понякога успявала, но понякога закъснявала фатално и го намирала умряло от жегата без водица...
Дори в народните песни са възпети такива случаи на усилния труд на жената майка, заета едновременно с домакинска и кърска работа. Във фолклора, връщайки се за бебето, тя сварвала над люлката на детето си надвесени самодиви, които му пеят и го люлеят. Те му плетели шапчица и му я слагали, прилъгвайки го, че ще го вземат и отведат със себе си...
Най-страшно обаче било, когато от небето внезапно подаде рошава и космата глава някой тежък, черен и страховит облак, който дебнел и ръмжал зад баира, докато изчака да види къде ще кацне кръстатият орел, за да извие снага и като затули начаса слънцето, да овършее за час неожънатите ниви с тежка градушка, трескавици и блескавици.
Тогава погиват надеждите на стопанина за сита и добра жътва и година. Затова още по Божич той вика Бога на градушките и наводненията – Джерман, за да го омилостиви с ядене и пиене, че да не се срещнат по жътва, преди да е прибрано зърното. Така с уважение един към друг и към Бога, с добродетелност, с ядене и пиене, българите от старо време си осигурявали сит и спокоен живот.
