Спомените на Вълчо П. Василев и протойерей Сава Шаренков за Преображенските събития
Автор: Иванка Делева, уредник в РИМ-Бургас
Две овехтели тетрадки, съхранявани в Историческия музей в Бургас – „Кратки бележки на свещеник Сава Шаренков от Малко Търново” и спомените на Вълчо Василев от с. Сърмашик (дн. Бръшлян) – разкриват драматични страници от героичните дни на Преображенското въстание.
„Много работи от това Преображенско въстание... останаха неразкрити – дали от войните, които се заредиха една след друга, или на хората се дължи това, но народът от този край остана заблуден и не знае откъде са произлезли... Аз, Вълчо П. Василев, като съвременник и участник в Преображенското въстание от 1903 г. считам, че за мен е морален дълг да изнеса моите скромни знания, които видях и чух с моите уши и очи да кажа по съвест истината...”
И двата ръкописа са изпълнени с характерен диалект, наситена атмосфера на комитски времена, специфична изразност и мотивация, макар в тях да присъстват две противоположни гледни точки, третиращи едно и също събитие – т.нар. Сърмашичка афера от 1901 г.
Те ме предизвикаха и ме накараха да се замисля. Не за самата „афера”, тя е добре известна, а над реалната обстановка около събитията. Над това, че човекът е силен, но и слаб, че водачите на въстанието са достойни за уважение, но и те не са съвършени, за това, че медалът винаги има две страни.
Един израз на покойния професор Йордан Андреев допълваше объркването ми – „лъже като очевидец”! Каква е причината? Защо преки свидетели, заявили, че са видели едно и също събитие със своите очи, оставят читателя напълно объркан за истината? Защо благородно и велико по своята идея дело, като освобождението от робията, не се отразява еднакво значимо в съзнанието на всички засегнати? Какво тласка едни, а оставя други съвсем индиферентни? Наистина ли е слабо чувството ни за общност?...
Част от търсените отговори намирам в противоречивите факти, личностите, манталитета на хората, дори в резултатите от въстанието в Странджа.
„Благодарение на своята изолираност, нравите тук са запазили първобитната си простота. Перспективите на близкото въстание не затрогваха тук сърцата така силно, както в Македония” – спомня си Христо Силянов. „Бързината в революционната агитация и подготовка беше характерна за Одринско – пише Атанас Разбойников. – Членовете обаче останаха недостатъчно подготвени, което ги правеше несигурни, несамоотвержени”.
Мога да приема това – не са еднакви за всички емоциите, отношението към дадено събитие, нагласата и очакванията, страховете. Но този често срещан разрушителен стремеж все да търсим „кривиците” на хората около нас!? Дали той е част от нас? Или е резултат от битова нищета, респективно от духовна тъмнина?
Единственото, в което съм сигурна, за жалост е, че и тогава, и сега благородството, готовността за саможертва, историческото съзнание са категории непривични за голяма част от хората...
Но ето и самите разкази. „Роден съм 1876 г. в с. Сърмашик, Малкотърновска околия... Не мога да отмина с мълчание, защото обществото и досега не знае същността от къде произлезе голямата сърмашичка афера и действително беше голяма, защото повлече 13 човека в затвора...”
Така започва разказа си Вълчо, брат на Васил П. Василев и Никола П. Василев, всички участници в Преображенските събития.
Юни 1901 г. Първата революционна чета, водена от Георги Кондолов, е навлязла в турско и се движи по селата да подготвя хората за бъдещите преломни събития. Васил Василев от с. Сърмашик е натоварен със задачата да посрещне четата, която пътува от Малко Търново за родното му село. Той трябва да уведоми и сигурни хора в селото, за да да се погрижат заедно за четниците. Освен семейството си, Васил посвещава още 5-6 човека от местните първенци.
Четата престоява малко, срещайки се с тези хора, след което заминава за с. Стоилово, като взема за свой водач Васил. Там войводата отново го праща да подбере сигурни хора, които да съдействат на бунтовниците. След необходимите разяснения и уверения на среща с четата отиват Стоян Кабалиев – кръчмар, и Тодор Кабалиев – кмет, но третият – свещеник Сава Шаренков, не се явява на уреченото място. Неговите действия усъмняват войводата и четата потегля за с. Заберново.
За да се предотврати издайничество и да държат поп Сава под око, Стоян Кабалиев и Тодор Кабалиев решават заедно с него да отидат в Търново и да кажат: „Ние тримата вчера отивахме на реката да ловим риба, на пътя излязоха пред нас 4 въоръжени лица, вземаха ни хляба и ни казаха да не обаждаме на властта.” Пред турските власти обаче, продължава повествованието си Вълчо, поп Сава разказва подробно случката в гората, наклеветява четниците като разбойници и предизвиква т. нар. Сърмашичка афера.
Последват арести на всички, които влизат в съприкосновение с четата, „страшен побой” и нареждане да се залови Васил Василев от с. Сърмашик. Благодарение на доверени хора, той обаче успява да избяга в България.
Това не минава без последствия – арестувани са и другите селяни от Сърмашик, които са се срещали с четата. „Сутринта на 13 юли, вързани по двама и със силна охрана и тях докараха при нас в затвора. Още същия ден започна разпит, всички признаха, че са ходили на среща с четата, но обвиниха Васил, че той хи изпратил и той хи турил в тази беля...” Почти всички се сдобиват с присъди за Одринския затвор или в Синап кале.
Васил Василев, макар временно да се спасява в с. Урумкьово (с. Индже войвода), решава да се върне за кратко в родното си село, но отново е предаден от съселянин.
Този път предприема връщането си в България, за да се въоръжи и да се включи в четата на Георги Кондолов. За съжаление през зимата на 1902 г. се разболява от пневмония. Усещайки наближаващия край, той моли Дико Джелебов да напише прощално писмо до семейството му, „да ми простят за всичко, защото аз станах причина те да страдат”.
На 14 март 1902 г. Васил умира в Бургас. Дико Джелебов написва обещаното писмо и го изпраща в Сърмашик. След погребението на комитата неговите верни другари подават телеграма до свещеник Сава Шаренков в Малко Търново, в която се казва: „Попе, като предател, радвай се, Сърмашички Васил почина”.
Това е преразказаната версия на Вълчо Василев. Той е убедителен в своите твърдения и за него категорично „Сърмашичката афера не произлезе от това, че войводата Георги Кондолов е нарушил уговорения ред при могилата, нито от това, че поп Сава не е знаел качеството на хората, които го викали чрез Васил (което твърдял е причината да ги издаде)... На поп Сава всичко му е било ясно и точно казано, но той твърдо е решил да направи предателство, за да спечели симпатиите на турската власт”.
В подкрепа на своето твърдение Вълчо Василев привежда случка от 7 януари 1902 г., разиграла се в Малко Търново, където войводата Георги Кондолов приел на свиждане няколко човека от първенците на града, включително и свещеник Сава Шаренков – като обвиняем на съд, за извършеното от него предателство на Васил Петков Василев от Сърмашик през 1901 г. „За наказание Кондолов го обложил с 10-12 лири глоба в полза на организацията.”
По-различно представя своето участие Сава Шаренков. Той започва от периода 1897 до 1901 г., когато е свещенодействал в Стоиловска енория, през което време никъде не се е чуло за революционна организация или за движение на чети. Така, когато през юни 1901 г. в с. Стоиливо дошла за първи път четата на Георги Кондолов и войводата заръчал да извикат при него мухтарина и свещеника – на последния никой нищо не съобщил и той бил в пълно неведение за начеващата революционна подготовка. Едва на следващия ден в града се обсъждало що за хора са били непознатите и с каква цел са идвали до селото.
От написаното от поп Сава не ни се изяснява защо след няколко дни „заклетите” от войводата Кондолов Стоян Кабалиев и Тодор Кабалиев решават заедно със свещеник Шаренков да съобщят на властите в Малко Търново за необичайната среща в Стоиловското землище. Би следвало никой да няма интерес полицията да е информирана за движението на четата.
В същото време и тримата засегнати доброволно се отправят към Малко Търново. Може би страхът от евентуално предателство ги кара сами да предложат версия на полицаите, но така отпадат обвиненията на Вълчо Василев, че свещеникът сам и непременно е искал да предаде четниците, знаейки много добре какви хора са. Самият свещеник такова нещо никъде не посочва.
Напротив, обвиненията тегнат върху брата на Вълчо, Никола Василев, който не издържал на изтезанията и издал всички заклети селяни.
Разказът продължава през зимата на 1902 г., когато войводата Георги Кондолов и четникът Стоян Камилски идват в Малко Търново, в къщата на Димо Янков. „Войводата ме запита за всичко, което се говореше по мой адрес. Казах му, че мухтаринът от с. Стоилово, когато ме повика, не ми обясни какви хора ме търсят, но ми каза, че ме дирят разбойници. Аз обаче уплашен от тях не дойдох. Кондолов, след като изслуша внимателно всичко, обърна се към Янков и му каза: „Видиш ли свещеникът е прав и невинен!“. Кондолов ни покръсти двамата с дядо Иван Бурилков и оттогава се впрегнахме да работим в организационното дело.” Такава е неговата напълно противоположна гледна точка.
Убедена съм, че и двамата, споделяйки спомените си, са вярвали, че изпълняват моралния си дълг. Вълчо Василев – към паметта на брат си, а свещеникът като такъв би трябвало да не допуска на съвестта си да лъже...
Всеки има своята истина, но реално всяко действие или бездействие има последици. „Бездействието – забелязва Христо Силянов – убива енергията и ентусиазма, привиква хората към леност и насажда съмнение в духовете.” Действието пък, ако е непремерено, води понякога до големи бедствия.
За нашите герои, в конкретния случай, резултатът е огромна драма за много хора.
