Не е важно темпото, а да се натовари дихателната система
Страдащите от бронхиална астма знаят, че тя е заболяване, характеризиращо се с пристъпи на задух вследствие спазмите на мускулатурата на дихателните пътища, оток на лигавицата на белите дробове и свръхсекреция на бронхиалните жлези. От тази болест страдат от 5 до 10% от населението на Земята.
Трудно е да се опише състоянието на астматика, когато не ти достига въздух, за да живееш.
За съвременната медицина бронхиалната астма е нелечима. А аз се излекувах.
Всички съществуващи медикаменти носят само временно облекчаване на пристъпите на задушаване. Пиех тези, които ми предписваха, ходех на лечебна гимнастика, на санаториално лечение. Всичко това обаче не решаваше проблема ми - астмата продължаваше да ми пречи да живея пълноценно.
Заболях, когато бях на 3 години, в резултат от получило се усложнение следствие на прекарана скарлатина. На 5 години вече не можех без почивка да измина и 100 м.
Десет години по-късно родителите ми видели във вестник кратка бележка, в която се описвало как една девойка се излекувала от тази болест с бягане. Когато я прочетох, разбрах, че това е пътят към моето спасение.
И започнах да бягам.
Първата дистанция, която си поставих за цел, беше 1 км.
Бягах както можех. Изпитвах диви болки в гърдите. Като че ли бях преглътнал някаква плътна кърпа, по-точно - вдишал. Мислех си, че ще умра. Но криво-ляво преминах дистанцията.
После два дни нямах сили за нищо. Когато се пооправих, пак започнах да бягам. Всеки ден. Постепенно увеличих дистанцията на 3 км. За особено добро смятах това, че в края на разстоянието увеличавах колкото мога темпото - тогава, когато въздухът съвсем не ми стигаше.
Искам да кажа на тези, които ще последват примера ми - поне в началото не е важно темпото. Главното е да се натовари дихателната система така, че тя да разкрие своите резерви и да започне сама да се бори с болестта. Нещо като поговорката клин клин избива.
Постепенно, след няколко месеца, вече пробягвах дистанция от 5 км. Болките в белите дробове продължаваха и бяха такива, каквито с моя скромен художествен талант не мога да опиша.
А след бягането – под душа и на училище. Съвземах се напълно едва за петия час...
Това продължи четири години. След което започнах да пробягвам тези 5 км за време. Не за рекорд, разбира се, а за собственото си самочувствие. Помня, че бях много щастлив, когато за пръв път ги преодолях за 45 мин. После те станаха 35 и почнах да се боря за 25 мин.
Взех си и куче от приюта, за да бягаме заедно, да се разхождаме вечер на чист въздух.
Но това не беше всичко. Съкратих беговата дистанция на 2,5 км и я допълних с гимнастика и плуване. Първо 300 м, след това 1 км, за да стигна до личния си рекорд - 3 км преплувано разстояние.
Започнах да участвам в лекоатлетическите състезания с училищния отбор, да ходя на планински походи.
Училищният лекар, който бе наясно с болестта ми, поддържаше мнението си, че такова заболяване е нелечимо. Затова беше страшно изненадан, когато му занесох резултатите от едно изследване, което си направих - задържане на дишането при вдишване за 2 мин. и 45 сек. и за 1 мин. 30 сек. при издишване. И забележката отдолу, че ставам за водолаз...
В крайна сметка постъпих във военно училище, а знае се, че медицинските прегледи там са много прецизни. Но лекарите не разбраха, че съм бил болен от бранхиална астма.
Сега съм на 52 години, пенсионер, и съм най-щастливият човек. Защото успях да се преборя със своя недъг. Понякога си мисля, че тримата ми внуци едва ли щяха да се появят на този свят, ако нямах упоритостта да направя невъзможното.
Много радостен ще бъда, ако мога да помогна на други болни от астма. Но всеки, който ще се възползва от съветите ми, трябва много добре да помисли преди да тръгне по този проверен, но и много екстремен път на лечение.
