„Не е достатъчно човек да обича родното си място, той трябва и да се гордее с него“, категорична е авторката й Яна Манолова
Автор: Янко Георгиев
Само в любимецкото село Вълче поле може да чуете репликата „Я съм куртоленец“. А защо не вълчеполци ли? Ами защото старото име на населеното място е именно Куртулен. Според легендите, то е било кръстено на най-силната мома в селото – Куртова Елена, която поместила камък, който е бил толкова голям, че нито един мъж не е успял дори да го помръдне.
Преди дни от печат излезе книгата на Яна Манолова, озаглавена „Селото на скалните светилища". В книгата си тя разказва за Вълче поле, превърнато по време на Балканската война в пепелище и след това възкръснало отново. Авторката описва житието на своите земляци с тяхното трудно ежедневие и обичани празници, като съживява стари документи, предания и легенди. Място в изданието е намерила и битката на Курткале, състояла се на 5 октомври 1912 г.
Вълче поле се намира в планински район в източната част на Родопите, на територията на община Любимец, приблизително на средата на правата между Харманли и Ивайловград. Предполага се, че е създадено около 1330 г. или преди България да падне под турско робство. Документ от 1662 г. потвърждава, че населението му тогава е чисто българско.
На това място обаче е имало селище още по времето на траките или поне около 1000 години по-рано. В краеведския си труд Яна Манолова отделя внимание на следите, останали от присъствието на древните тракийски обитатели в землището на сегашното населено място – Крали-Марковия камък, крепостта и куполната гробница край нея, Трите чуки и релефа на тракийския конник, както и на други забележителности, които все още очакват своите изследователи. Страниците на книгата са побрали и много текстове на автентични народни песни и фотографии от стари семейни албуми.
На премиерата на книгата в Хасково местни жители припомниха и героичната постъпка на тримата загинали граничари Асен Илиев, Стоил Косовски и Георги Стоименов. През март 1952 г. четирима диверсанти преминават от гръцка на българска територия близо до гранична пирамида 371 край Вълче поле. След това те се спускат по т.нар. „бандитска пътека”, която заобикаля връх Сарабурун от югозапад, преминава през връх Малкия Голак по посока на връх Шейновец (Курткале) и вътрешността на страната.
Маршрутът им от границата до западното подножие на Сарабурун се вие по левия фланг на участъка на гранична застава „Круша”, в близост до десния фланг на участъка на застава „Орел”. „Круша” се намира на 3 км югоизточно от Вълче поле, а „Орел” – високо в планината на 3 км източно от Шейновец.
В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев, когото нарушителите се опитват да вербуват на тяхна страна, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. Но той съобщава за неканените си гости на граничарите от застава „Круша”.
Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на Гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която те се движат. В подкрепление на граничарите от „Круша” пристигат техни колеги от съседните застави. Местността остава блокирана двадесет денонощия в очакване на преминаването на диверсантите.
В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. около Сарабурун е паднала гъста мъгла. При връщането си нарушителите попадат в засадата. Започва престрелка между тях и граничарите. Стреля се напосоки, защото мъглата е непрогледна. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун.
Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен и умира малко по-късно на път за болницата. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на нарушителите край граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога става това. След като свършва престрелката, го намират убит до Кралимарков камък, намиращ се на 200 м северозападно от гранична пирамида 372. Близо до него е открит застрелян и единият от диверсантите.
Заставите, на които служат тримата български граничари, започват да носят техните имена. Във всяка една от тях са поставени паметни плочи в чест на героите. През 1982 г. в центъра на Вълче поле е открит паметник на загиналите пазители на границата ни.
„Не е достатъчно човек да обича родното си място, той трябва и да се гордее с него", категорична е Яна Манолова.
