Всяко шесто село у нас е пред закриване

Автор: Георги Иванов

Всяко шесто село в България трябва да бъде закрито. Според изискванията в Закона за административно-териториалното устройство на Република България, за да се води едно място като населено, то трябва да има поне един постоянен жител и собствено землище. Към 2015 г. обаче според данните на Националния статистически институт за 2014 г. в 183 села в България не живее нито един човек.

Преобладаващата част от обезлюдените и следващи тази нерадостна тенденция села в България се намира в Северозападния регион, обявен от европейската статистическа служба „Евростат" за най-беден в Европейския съюз.
Според данните населението и в областните градове на Северозапада - Враца, Монтана и Видин, също продължава главоломно да намалява. Цифрите сочат, че през 2015 г. във Врачанско живеят 172 064 души. Само 5 години по-късно, през 2020 г., обаче броят броят им ще намалее с 15 000.

Тенденцията за след още 25 години е несравнимо по-тревожна, като се има предвид нарастващия темп на обезлюдяване. Така през 2045 г. се предполага с голяма степен на достоверност, че населението на Врачанска област ще намалее с още около 48 000 души и там за постоянно ще живеят не повече от 100 000 души. А през 2070 г. хората в този регион ще останат почти наполовина.
Подобна трагична картина е предначертана и за Видинско. Областта, която сега е с близо два пъти по-малко на брой население в сравнение с Враца, ще се стопи до 29 000 души през 2070 г.

И това се отнася не само за най-бедния регион у нас и в Европейския съюз, а и за цялата страна. Данни на закрития преди 14 години Демографски институт към БАН още тогава показваха, че след 50 – 60 години етнически българското население, живеещо на територията на страната, ще намалее до 2 млн. души. Подобна е картината и при определящите се като турци български граждани – техният брой също прогресивно намалява.

На другия полюс е все по-множащото се циганско население, чийто брой според същите данни се очаква да стигне за същия период от време до 3,5 – 4 млн. души.
Тоест, това, което очаква наследниците ни, останали все пак да живеят по нашите земи, е обезлюдяване, обезбългаряване и циганизация.

На какво се дължи всичко това
Основната причина е една – икономическа. Грабителският преход от планово към пазарно стопанство остави без никаква възможност за препитание хората в малките населени места. За това спомогнаха нелепите експерименти на управляващите в областта на селското стопанство, където вместо да се надгражда, се премина през етапа на ликвидация на съществуващите кооперативи.

Останалото бе довършено от откровеното предателство на политическата класа от 1989 до 2011 г. В резултат на това не само бе разпродадена за жълти стотинки основната производствена база на страната, но бе направено и всичко възможно, а и невъзможно, българските продукти да станат неконкурентоспособни като цена на вносните, особено на тези от Европейския съюз.

В резултат на неадекватната икономическа политика, провеждана през целия така наричан преход, емиграцията на млади, знаещи и можещи български граждани към страните от Западна Европа и САЩ достигна буквално катастрофални за етническото оцеляване на българския народ размери.
Сега зад границата на Родината живеят и работят над 2 млн. българи, чиито поколения може би никога няма да се завърнат. А по техния път всяка година тръгват още стотици, а и хиляди български деца.

В крайна сметка страната ни, чието селско стопанство дори и в най-трудните години с лекота е изхранвало значително по-голямото на брой население, се оказа в ролята на обикновен консуматор и залята от некачествени и нездравословни стоки.
Хората в Северозапада все още помнят побелелите някога от овце, кози и крави склонове на Западна Стара планина, богатата реколта от зеленчуци и плодове, характерна за този край, малката промишленост в почти всяко населено място. Всичко това е давало поминък на местното население, задържало ги е по родните им места, училищата са били пълни с деца.

Един от най-сериозните примери в това отношение е село Ошане. То се намира на 15 километра северозападно от общинския център Белоградчик и на 60 километра южно от областния град Видин. През 1980 г. жителите на селото са били над 800. Сега са точно 54 души.

Печалните цифри и тенденция ни разкрива кметският наместник Калин Аленков:„Много е трудно без поминък да съществува дадено населено място. В Ошане ситуацията наистина е тревожна. Няма защо да се лъжем. Жителите намаляват всяка година. Аз съм на 55 години. След мен най-младият е на 68, а имаме и жена на 94 години. При тази демографска картина какво да очакваме. Единствено това, че до 10 години Ошане сигурно вече няма да съществува. Това го казвам аз, казват го  и моите съселяни.“

Той споделя и друга нерадостна статистика. До 1990 г. в селото са се отглеждали над 1200 овце, 300 кози, имало е ферма с 400 крави, която е работела за износ. Сега в Ошане са останали 14 овце, 6 кози, 7 коня, 4 магарета и 24 кучета.
Със съжаление кметският наместник ни казва тези печални числа и малко иронично уточнява, че поне е успял да осигури кастрирането на бездомните кучета.
Неговите съселяни също са на мнение, че селото изчезва. 79-годишният Борис Янкулов твърди, че това е системна и целенасочена държавна политика.

„Изгониха хората, ще затрият селата, а след това ще вземат земята без пари. Чорбаджиите плащат на политиците, за да ни унищожат. После всичко ще е тяхно. Това не са българи, това са някакви еничари, които убиват своя народ“, казва през сълзи старецът.
В селото има само един магазин, веднъж на ден има автобус за Белоградчик, а за Видин - един път седмично. Това затруднява както жителите му, така и тези, които искат да посетят селото, а нямат собствен транспорт.

За медицинското обслужване направо пък е излишно да се говори, защото то е на средновековно равнище. В селото идва лекар един път на две седмици. Толкова позволявали средствата и разчетите на здравната каса, която явно или няма пари, за да покрива на добро равнище такива отдалечени села, или съзнателно ги е оставила на доизживяване.

Ако някой има нужда от неотложна медицинска помощ, вика се линейка от Белоградчик. Тя обаче пристига винаги със закъснение, защото нейните налични автомобили не стигат да покрият дори нуждите на самия град, а какво остава за останалите селища в общината.
През зимата токът често спира, тъй като мрежата е стара и аварира често. А при по-ниските температури това направо си е правило. През изминалата зима селото е било две седмици без електрическа енергия.

Поради това и комуникация е нямало никаква, връзката със света се е осъществявала чрез мобилни телефони. Но и техните батерии се изтощавали заради студа.
„Налагаше се да го зареждам, като моля за това случайно преминаващи коли, за да има поне малко ток и възможност човек да може да се обади при нужда. Ситуацията беше много тежка. Някои хора нямаха сили да се обслужват, настъпи суматоха. За капак на всичко, на площада нощем взеха да слизат и чакали, които виеха всяка вечер. Беше зловещо. Не искам да си спомням”, разказва 69-годишният Лазар Стоянов.

Село Ошане е едно от населените места, за които казват, че е забравено от Бога. Но не всъщност от него, а от безотговорните ни управници, които превърнаха този плодороден край в истинска гробница и място, за което в Брюксел и Страсбург твърдят, че е най-бедното в целия ЕС.
Докога ще продължаваме да се кичим с подобни „авторитетни” звания - за това би трябвало да се замислят хората по върховете на държавата и поне да сведат поглед към простосмъртните жители от този регион на страната.


В категории: Общини , Населени места