Проф. Милко Палангурски: Независимостта e отговорност – и за личното, и за колективното развитие

Автор: Интервю на Здравка Христова

Проф. Милко Палангурски е преподавател в катедра „Нова и най-нова история на България“ на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Той е един от инициаторите на обявената през 1996 г. кампания 22 септември да стане официален празник. Само две години по-късно това вече е факт и оттогава, вече 17-а година честваме на тази дата Независимостта на България.
Но проф. Палангурски става председател на Инициативния комитет за обявяването на този ден и за национален празник. Според историка е много тъжно, че сънародниците ни не знаят какво честваме нито на 6 септември, нито на 22 септември.


- Как се роди идеята 22 септември да се чества като официален празник?

- До 10 ноември 1989 г. в България се отбелязваха съвършено други дати и на практика от онази някогашна празнична система днес е останал само 24 май. Преди двадесетина години в обществото ни се зароди дискусия кои важни дати следва да се честват. Логично бе да потърсим аргументи в следосвобожденската ни история. Най-напред бе утвърден като национален празник Трети март.

След това с много усилия беше решено да се чества Съединението и оставаше въпросът с Независимостта, за да се затвори триадата,  която формира модерната ни държава. България трябваше да представлява единение между конституционното устройство, демократичните системи на управление, новата партийно-политическа система, частната собственост, правата и свободите на гражданите – всичко, което на практика е функционирало 135 години, независимо със или без отклоненията на така наречената тоталитарна система.

  
- Но на парламента му трябваха две години да вземе това решение. Подкрепата на депутатите не беше ли в крайна сметка с предизборна цел?

- Може и така да се каже. Демокрацията е такава конструкция, в която винаги има избор. Когато се оформят дадени политически искания и те съвпаднат с някакъв изборен процес, съвсем логично е така да се тълкуват нещата. Но важно е, че целта ни не беше такава.
Когато тръгнахме да предлагаме решението, зад гърба си имах огромно количество изследователска работа. Дори в тоталитарно време Съединението и Независимостта като историографски факти бяха ясни. За науката те не бяха политически, а част от реалната ни историческа съдба. Когато науката застане зад дадено събитие, зад даден проблем сравнително монолитно, по-лесно е и политиците да го приемат.

Спомням си, че когато през 1996 г. организирахме първото честване на 22 септември, пред паметника „Майка България" във Велико Търново се бяхме събрали само 16 човека. Това показва, че имаше и страх. Стигна се до там, че когато помолихме тогавашния началник на Военното училище да позволи взвод курсанти да отдадат почит пред този знаков монумент на загиналите във войните, наложил се като символ на българската независимост, той заплаши, че ще ни арестува. Същият този началник след две години на същото място на 22 септември отдаваше почит на президента.


- Казвате, че Независимостта е паспортът за пълнолетието на българската държава. Днес държавата ни държи ли се зряло в решенията?

- Спрямо 1908 г. имаме териториално увеличение, колкото и парадоксално да звучи като оценка  за зрялост на решенията. Членове сме на два от най-големите и най-богатите клубове в света – Европейския съюз, от който всички очакват в световен мащаб да реши световните проблеми, и разбира се, на НАТО – един от най-големите гаранти за национална сигурност. В крайна сметка България никога не е имала за съюзник 28 държави, от които три ядрени. В нашата 13-вековна история не ни се е случвало подобно нещо.


- Достоен „брат“ ли сме в това партньорство, или сме наританото в ъгъла дете, на което всички размахват пръст?

- Ние сме част от колективен орган. Имаме право да блокираме решенията и на ЕС, и на НАТО. Друг е въпросът нужно ли е. Когато нямаш ресурса да решаваш проблеми на световната политика, ще се съобразяваш със своята роля и място в тези съюзи.


- Много често се отправят обвинения към историците, че пренаписват  политически историята. Можете ли да гарантирате, че с Независимостта такова нещо не се е случило?

- Категорично при нея няма пренаписване. За да се оцени едно събитие, трябва да минат години. Факт е, че и при Съединението, и за Независимостта е имало недоволство и отпор в част от обществото – и двете събития са били приемани като неадекватни, не на мястото си. Но когато мине време и се отсеят плявата и политическото говорене, тогава лъсва истината.

Българската независимост е уникална за Балканите. Ние единствени  ставаме независима държава без война, благодарение на дипломатическите си стъпки и умения, въпреки няколкото договорености, в които има финансови клаузи. Важното е, че нито един българин не е заплатил с живота си за този акт, за разлика от Гърция, Сърбия, Черна гора и Румъния например. Те, за да станат субекти на международното право, трябваше да водят войни. А едни военни действия струват много и никога не е сигурно дали те ще бъдат победоносни. Само този факт за начина на появата на държавата ни на картата на Европа си заслужава да бъде оценен високо и по достойнство.


- С кои други международни исторически събития бихте сравнили обявяването на  Независимостта на България?

- Сега международната общност чества 100 години от Първата световна война. Тя роди няколко независими държави, сред които са Полша, днешните Чехия и Словакия, Унгария. Те получиха независимостта си много след България, а днес сме равноправни съюзници. Формирането на една модерна държава от европейски тип, каквото прави България през 1908 г., заслужава своето уважение.


- Българите продължават да бъркат какво честваме на 6 и какво на 22 септември. Това следствие само на липса на историческа култура ли е, или има и друга причина?

- Донякъде наистина липсват достатъчно знания за историята ни, но съществува и друго неразбиране – това, че свободата и независимостта са отговорност. Те са отговорност за собственото ни аз, за самоуправлението ни, за държавната структура, за личното и колективното развитие. Много ми е трудно да разбера защо през ХІХ век е имало по-голяма солидарност в българското възрожденско общество, както и в първите години след Освобождението, отколкото сега. 


- Май и до днес остава неразбрана идеята ви да се празнува не самият акт на обявяване на независимостта, а в този акт да се търси упование в собствените ни сили, в онова, което дава гордост на една нация. Защо не ви разбраха?

- За да бъде разбрана една идея, то трябва да има благоприятна среда за това. За съжаление, в момента  няма такива условия.  Може би причината е в сегашната действителност. От историческа гледна точка сега водим спокоен живот – България не е участвала във война от 45 години, изключвам военните мисии в Чехия, в Ирак и в Афганистан през последните години. В последния половин век страната ни не се е  изправяла пред трудността да решава кардинални проблеми, за да разберем дали нацията е готова да защити онова, което наричаме национална независимост. Надявам се и да не ни се налага.


- Ако сега се наложи да бъдат вземани съдбоносни решения, както през 1908 г., ще имаме ли силите да го направим?

- Изчел съм цялата документация в модерната българска история. Мога да ви кажа, че дори най-некадърните български министри в такива случаи правят всичко възможно и което е необходимо, понякога свръх компетенциите им, но работят за нацията. Не смятам, че българският политик задължително е някакво чудовище, което гледа единствено как да разсипе страната. Понякога крайните оценки дават различен поглед за това каква е текущата политика. Хубаво е, когато обществото мисли различно. Това означава, че е живо, че е плуралистично, че не подкрепя само една политика. Иначе се връщаме в тоталитаризма. 


- Принизен ли е националният ни манталитет?

- Някак си празниците станаха поредица от почивни дни, а не повод за национална гордост. Това има и друг вариант на тълкуване – когато човек тръгне по пътищата на страната в празничните дати, вижда огромното преселение на българи не само към границата, но и към населените места, свързани с историята. На 6 септември например Пловдив е гъмжило от хора, на 22 септември Велико Търново се препълва с народ. Това показва, че вътре в обществото инстинктивно си действат онези механизми, които наричам защитни за нацията – не е нужно да си като Бай Ганьо и да се тупаш с юмрук по гърдите в банята: „Булгар, булгар!“, а да видим, да участваме, да се почувстваме съпричастни към празника. Всеки може да го направи по различен начин, но важното е да не си безразличен.

В категории: Интервю , Горещи новини