Удоволствие е да пишеш за хубаво ново българско кино. И ако ви прави впечатление, че като стане въпрос за нещо подобно, винаги се намесва името на Асен Блатечки, ще побързам да ви успокоя – момчето е съвременна звезда (простете за израза) в театъра и киното ни и затова е съвсем нормално режисьорите да залагат на него, за да бъдат посещавани техните продукции.
Всъщност, Асен играе. И то доста добре. И на сцена, и пред кинокамера. И ако скоро говорихме с вас, че напоследък в театъра се е пуснал по експерименти с комедийни спектакли с по няколко приятели, в киното наистина прави каквото си иска.
В „Съдилището” е направо неузнаваем. Както Арнолд Шварценегер в „Краят на дните”. Нищо общо с героичната осанка и мачо ореола на бияч мъжкар и „лошо момче”.
„Съдилището” е правен през миналата година и причината, поради която го обсъждаме, е, че едва ли някога ще ви се удаде възможност да го видите в киносалоните на някой МОЛ. А ако го мернете на телевизионен екран (почти невъзможно, ако неспасяемо сте залепнали на онези канали, които бълват турски сериали и тъпи риалити формати), сигурно ще го подминете, защото за новата родна кинопродукция пишат една шепа (малка по размер, почти детска) маниаци на седмото изкуство.
„Съдилището” е мрачен и тежък филм, който разказва за изключително бедния живот в Южните Родопи. Героят на Асен Блатечки е Митьо - мъж на средна възраст със син тийнейджър, който изведнъж изгубва всичко, чиято съпруга е починала рано от неизлечим рак, неговите ужасни терзания от миналото, когато като граничар е убил млада двойка, опитваща се да избяга от социалистическия лагер и... нека не ви разказвам всичко, за да остане интрига.
Митьо, жестоко критикуван от сина си Васко (младият Ованес Торосян – поредна отлична роля) решава да повдигне глава от отчайващото си положение и моли за помощ своя съсед и бивш негов командир на заставата, на която е служил. И той му предлага работа като.... каналджия-трафикант на бежанци през границата.
Но, наистина стига за сюжета и неговото развитие.
Ролята на съседа изпълнява безспорният мега авторитет на сръбското кино Мики Манойлович („Ъндърграунд”, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”).
Актьорският състав допълват Васил Василев-Зуека, Мето Йовановски, Ина Николова и Параскева Джукелова, която играе съседката на Митьо, силно мразена от сина му Васко заради плахите грижи, които се опитва да полага, водена от несъмнена симпатия към рано овдовелия си комшия.
Както разбрахте, в ”Съдилището” няма да срещнете характерните пози и лафове на Зуека и Блатечки. В лентата на Стефан Командарев (поздравления за новата класна работа) се разказва за разяждащи угризения на съвестта, подозрения, опити за чисто физическо и морално оцеляване и опрощение.
Самата скала със същото име наистина съществува в този край на Родопите, а историята е художествена измислица. Но толкова хубава и добре направена, че спокойно в началото на филма можеше да излезе надпис „По действителен случай”.
Смело заявявам, че той би стоял отлично на някой европейски фестивал на независимото кино, а защо не и на „Трайбека”, който прави зад Океана великият Робърт де Ниро.
Без да използвам излишни похвали, мога да кажа, че под подобна работа гордо би се подписал и майсторът на инди-произведенията Джим Джармъш („Дух Куче: Пътят на самурая”).
Засега „Съдилището”, което е копродукция на България, Македония, Хърватия и Германия, има награда само от фестивала „Златна роза”. Но е въпрос на време да се представи напълно достойно и на други форуми извън границите на България. Гледайте го непременно!
А, и накрая Асен Блатечки умира. Но спокоен и в мир със себе си.
