Приятелите наричат пловдивчанина Иван Рендаков мечтателя от Средновековието
Автор: Здравка Христова Снимки: Авторът и личен архив
По занаят 52-годишният Иван Рендаков от Пловдив е шлосер, а по сърце - мечтател от Средновековието. Казва за себе си, че е шило, което не може да стои мирно, пуснато в житейската торба. Майстори какво ли не - от изкусни метални ризници и тежки шлемове, до ювелирни вълшебства от стъкло.
В свободното си време работи и като свободен реконструктор. Изключително изкусен майстор на средновековни накити, апликации и коланни гарнитури, мъниста и медальони, брони, шлемове, ботуши и неизброим списък от всякакви средновековни аксесоари от метал, бронз, сребро, стъкло и кожа.
Находките, разкрити при археологически разкопки и датирани от Първото българско царство, са любимо изкушение в бронзолеенето за Иван Рендаков. „Старая се на практика да направя моите отливки почти едно към едно като старинните", обяснява реконструкторът. Той е категоричен, че не си позволява импровизации. Произведенията му са точно като оригиналите.
„Хората това търсят, затова се съобразявам с клиентите. Позволявам си да направя изделието по-голямо или по-тежко, но само толкова. Едно време нашите прадеди са били пестеливи на материал“, пояснява пловдивчанинът.
Той не се наема да коментира характерните елементи за епохите, това било работа на историците и на художниците. Аз съм леяр човек. Казват ми: "Искам тази апликация". Аз я тиражирам, свършвам си работата професионално и хората се радват. Това ми е достатъчно, заявява Рендаков.
„Сами си майсторим всичко необходимо за историческите реконструкции, които правим по различни исторически възстановки и фестивали в страната: оръжие, доспехи, дрехи, обувки, колани... Не достига единствено време, защото трябва да ходим и на работа - другото все пак е хоби.
Ако искаш да усетиш какво е да си средновековен болярин, опълченец или тракийски воин, останалите на драго сърце се включват и ти помагат да изживееш това пътуване във времето. Затова и реконструкциите ни обхващат близо 2000 години - от траки и римляни до Освобождението", обяснява пловдивчанинът.
С неговите бронзови отливки е обогатена визията на не един или двама реконструктори, пресъздаващи различните епохи от българската история. "Те са основните ми клиенти. С радост откликвам да им направя нужното, за да бъдат в костюмите си пълни и точни за епохата. Повечето от нещата ми директно са адресирани към реенакторите", споделя майсторът.
"Мъжете намериха себе си в обществата на реконструкторите, които се създадоха през последните години. Това е страхотно хоби. Обикаляме страната по различни исторически обекти. Учим се един от друг. Радва ме това, че все повече млади хора проявяват интерес към историческите възстановки, които правим. Нещата тръгват в добра насока. Когато прехвърлиш петдесетака, става по-трудно, но след като се срещаме на Царевец във Велико Търново, означава, че още има бъдеще и хляб в нас, по-старите момчета", разсмива се Иван Рендаков.
Казва, че погледът му е насочен към 15-, 16-годишните, които четат и все повече се увличат от историческата тематика, а не да остават само със знанията, които по думите му зорлем са получени в училище.
За заниманията си със стъкло, правейки гривни, обици и висулки за колиета, определя, че са като попадане в приказка. Използва техниките "фюзинг" и "милефиори". Фюзинг е термин, използван за стъкло, обработено по специален начин в пещ при 750-850 градуса.
Съществуват много техники за топлинна обработка на стъклото и зависи изцяло от фантазията и опита на артиста да ги комбинира по подходящ начин, така че да се получи ефектен и красив краен резултат. Характерното при тази работа е, че оцветяването, независимо дали се прави с отделни парчета стъкло или с бои на прах, се запечатва вътре в структурата на стъклото и е невъзможно премахването му.
Фюзинг се използва за направата както на много малки предмети като стъклени мъниста за бижута и декоративни висулки, така и за големи артистични пана за стена, лампи, врати и дори барплотове. За да бъдат постигнати различни ефекти, дълбочина и релеф, понякога стъклото се пече по няколко пъти в пещта, а между топлинните обработки се реже, пробива или шлайфа.
Колкото по-голяма е площта на пещта, толкова по-голям стъклен панел може да бъде обработван и колкото по-голяма е дебелината на стъклото, толкова се удължава времето за обработката му, професионално и сериозно обяснява Иван Рендаков.
При различните температури на обработка на стъклото в пещта стъклото може да добие извита форма в предварително подготвен калъп, като при по-високата температура всички парченца се сливат едно с друго, но запазват контура и релефа си.
При пълния фюзинг, който се постига при най-високата температура на печене от 732 до 816 градуса, отделните парчета стъкло се сливат напълно. Така може да се направи цял съд или друг по-голям предмет, пояснява майсторът.
Технологията на фюзинга е била позната още в Античността и е използвана от римляните за създаване на малки стъклени съдове, но тъй като е доста енергоемка, по-късно е изместена от техниката на издухване на стъкло като предпочитан метод за създаване на масови продукти и атристично стъкло. Едва през 60-те години на миналия век става отново актуална.
За милефиорите в пачка се подреждат цветни пръчки, обяснява Иван Рендаков и посяга да вземе стъкълцата, които е донесъл, за да показва нагледно на туристите от какво се получават миниатюрните цветенца в неговите стъклени обици и висулки.
"Подреденото цвете от тънките стъклени пръчки се нагрява в пещ, след това се разтяга с клещите и изтеглената пръчка може да достигне десетки и стотици метри. Получават се кръгчета от пет-шест милиметра в диаметър и се насичат на тънки парченца. На италиански милефиори буквално означава хиляди цветя. Всъщност тази техника на обработка на стъклото е позната още от Античността като стъклена мозайка. В този вид произлиза от Месопотамия около 1500 години преди Христа.
Археолозите са намерили в Месопотамия, Рим и Александрия фини купи, вази, мъниста, копчета и брошки, направени със стъклени мозайки. На керамична основа се нагрява до 750 градуса и самите милефиори се стопяват и спояват едно с друго. Така се получава съдът. След това изстиването и темперирането трябва да е много бавно, за да не се пръсне стъклото", обяснява майсторът.
Технологията е преоткрита в Морано през XIV век и около 150 години венецианските майстори я развиват до съвършенство. После пак я губят и през 50-те години на миналия век отново я възраждат и така до днес, разказва Рендаков.
За неговото хоби, превърнало се в занаят с бронзолеенето и изделията от стъкло, казва, че все още няма конкуренция. Засега е единствен, който сред реконструкторите се занимава с това. "На колегите им се вижда сложно, тежко, но съм оптимист, че ще си намеря последователи", не губи надежда пловдивчанинът Иван Рендаков.
