Медникарят от Самоводската чаршия е правил съдове за Лили Иванова и Хелмут Кол
Автор: Здравка Христова Снимки: Авторът
Във всяка българска къща има поне един меден съд - джезве, тава за бабиното сладко, харания или менче. Днес обаче майсторите бакърджии са на изчезване. Един от последните мохикани в този бизнес се е сгушил на Самоводската чаршия във Велико Търново. Всички го знаят като бай Хасан медникаря.
Пъргавият старец всеки ден е в дюкянчето си, а минавайки покрай схлупената къщурка в края на занаятчийската улица, туристите и великотърновци до толкова са свикнали с песента на чукчето му, че дори присядат на пейката пред къщата и търсят с поглед къде е майсторът. А той е там от 1980 г., неизменно всеки ден.
Колегите му от чаршията с гордост го сочат, че е един от най-добрите в България. Неговото наследство са съдовете му, които са разпръснати по целия свят и будят възхищение като творбите на бакърджиите от Възраждането.
Бай Хасан Хасанов от Велико Търново вече е на 81 години, но никога не се е отказвал от занаята, който наследил от баща си и дядо си. За него казват, че е най-старият медникар в България. Приятели и известни особи се спират при него да пийнат по едно кафе в някое от медните му джезвета, а Самоводската чаршия няма да е същата без него и монотонното почукване на чукчето му, с което изработва съдовете си.
“Все по-малко хора купуват уникалните занаятчийски изработки. Пазарът масово е залят от произведените на конвейер китайски сувенири на ниски цени, които търговците препродават на десетократна печалба. Ти какво си търсиш?”, посреща ме хладно майсторът в дюкяна.
После леко смекчава тона и ме пита дали съм пила кафе. Кани ме да седна и отива да направи по едно, от неговата рецепта - лъжичка и половина кафе се слага в джезвето от мед, в което вече има топла, а не студена вода. После съдът се поставя в огнището в топлата пепел и тлеещите въглени.
Дългогодишните майстори са на мнение, че държавата трябва да предприеме конкретни действия, за да ги стимулира. В противен случай за тях е непосилно да плащат високите наеми и данъци. Един от борците с китайските ментета е и бай Хасан. С бакърджийство се занимава повече от седем десетилетия. Казва, че последните години са най-трудните му в занаята. Една от причините хората да не купуват уникалните му предмети е и неспособността да оценят красотата им.
За разлика от повечето занаятчии, беловласият майстор е категоричен, че ако е по-млад в момента, би работил друга, по-доходоносна работа. Въпреки липсата на подкрепа от държавата, високият наем и данъците, все пак бай Хасан не изменя на бащиния завет и продължава да прави медни съдове.
“Вече няма накъде. Крепи ме само удоволствието от работата. Знаеш ли, няма ден, в който да не взема бакъра и да не почукам по него. Най ми топли сърцето, че синковецът ме наследи в майсторлъка”, нарежда с хрипкавия си глас майсторът и се оглежда, търсейки нужното му парченце мед, за да продължи с работата си .
“Тежката ситуация в България, особено за младите хора, няма да се подобри, ако те стоят и чакат някой да направи нещо за тях”, убеден е бай Хасан. Казва още, че за развитието на Велико Търново като туристически център са необходими истински занаяти. Затова призовава държавата да се грижи повече за своите майстори.
Кафето в медното му джезве вече е готово, ароматът е уникален и майсторът е смекчил тона, отдавайки се на спомените. „Малко сме вече медникарите, по-възрастните измряха или се отказаха. Останах единствен да работя от това поколение. Започнал съм от шестгодишен, когато със стомната носех вода на моя дядо - медникаря Хюсеин”, нарежда възрастният мъж.
Бай Хасан е изградил своя философия за живота, в която няма място за алчност, завист и интриги, а най-ценното са любовта и умението, с които сътворява бакърените си съдинки.
Големци от цял свят имат в домовете си негов меден съд. Едно от първите джезвета за кафе, които старият майстор направил, е за Лили Иванова. Примата се спряла в работилничката му в началото на чаршията и си поръчала джезве. Бай Хасан е окачил в дюкяна си на видно място в рамка голяма снимка с нея.
„Тук съм от 35 години, още от комунизма. Бях от първите майстори, когато правиха Самоводската чаршия като етнографски комплекс. Всички тогавашни първенци, даже и Тодор Живков, са минавали през дюкяна ми. Работил съм за кого ли не. Големците знаеха, че трудът трябва да се цени и винаги са си плащали. По онова време менците бяха много на мода. Правил съм много”, разказва бай Хасан.
Първата му поръчка дошла от Добри Джуров. “Остана доволен, после дойдоха и Пенчо Кубадински, и останалите”, разказва сладкодумният мъж, почуквайки с чукчето си върху меден лист, от който до няколко часа ще направи капак за стар голям сахан. Казва, че бил на повече от век, но на пръв поглед съдът ми изглежда като че ли е правен преди седмица.
“Така е, защото е работен с качествен материал, а не с днешните ментета. Стопанката също добре се е грижила за него”, пояснява ми майсторът, прочитайки въпроса в погледа ми.
Що се отнася до материалите, в най-старо време майсторите сами са леели медните листи, от които са изработвали съдовете, но по-късно започнал внос от Цариград. От тези листи се правят всички части на съда и впоследствие те се събират в едно цяло. Бакърджиите изработвали над тридесет вида битови и ритуални съдове - сахани (днешните им заместители са чиниите и супниците), свещници, чашки, джезвета, гюмове и разбира се казани, използвани в абаджийството, бояджийството, а след това в производството на ракия и розово масло. В миналото медните съдове постепенно се наложили като предпочитан сватбен подарък, защото се смятало, че те носили на младото семейство послание за топлота и уют.
Докато си говорим с майстора, се заглеждам в различните по големина менци, които греят по рафтовете в работилницата от отражението на последните есенни лъчи на слънцето, пробиващо си пътечка през прозореца. Менци бай Хасан е правил лично за германския канцлер Хелмут Кол, както и за всички президенти на България.
Допивам си кафето на едно трикрако столче, а бай Хасан вече е станал от магаренцето и мястото му е заел синът му Хюсеин. Обяснява ми, че това е най-важното му пособие и е с него от половин век. Дървеното приспособление служи хем за сядане, хем за тезгях. Няма облегалка и е конструирано така, че се възсяда като седло.
“Важна е силата, с която се удря по бакъра. Трябва да е лекичко, едно до друго, защото медта е мека и може да се изкриви, а после е непоправимо и трябва да се претопява. Материалът е ценен и скъп. Около седмица ми трябва за тенджера, а два дни правя менче или джезве”, обяснява бай Хасан. Преди години е правил и казани за ракия.
Бай Хасан смята, че добрият медникар трябва да може и да калайдисва. Така изделията не загарят. Старият майстор е щастлив, че синът му Хюсеин вече е поел щафетата и ще продължи занаята. Той вече имал майсторско свидетелство.
Особеност в търновското бакърджийство е липсата на почти всякаква украса по съдовете. Майстор Хасан и синът му са категорични, че по-важни са функционалността на котлето, джезвето или сахана, както и тяхната форма. Понеже медта лесно оксидира, съдовете най-често се калайдисват и по-рядко посребряват откъм страната, която е в досег с храната или питието.
Кафето и греяната ракия са по-ароматни, приготвени в медно джезве. В работилницата на бай Хасан могат да се намерят всякакви джезвета, котлета, канички, чаши, черпаци, тавички и панички, с които да зарадвате себе си или приятелите си.
Медникарството по българските земи е занаят с традиции още от времената на древните траки, които са били прочути майстори на медта и изработвали всякакви съдове и украшения от мекия и ковък метал. През Възраждането Търново е бил един от шестте бакърджийски центрове в България.
“Пак да дойдеш”, изпраща ме майсторът и отново се захваща с работата си. Излизам и отвън чувам песента на чукчето му върху медния лист.
