В свободното си време Магдалена Чамурджиева издирва и проучва стари и изчезнали вече техники за тъкане
Автор: Здравка Христова Снимки: Авторът и личен архив
Магдалена Чамурджиева е преподавател по информатика в елитната Природоматематическа гимназия „Васил Друмев” във Велико Търново, но от четвърт век е отдала сърцето и свободното си време на издирването и съхранението на изчезващи или заличени вече от човешкото битие занаяти. Тя е една от малкото жени членове и последователи на клуб „Традиция” в старопрестолния град.
Срещаме се в двора на църквата „Св. 40 мъченици”. 46-годишната жена е облечена в приказно красива и перфектно ушита дълга рокля с разкошно разкроени поли в модерния днес цвят марсала. „Имах нужда от зимна рокля. Свекървата ми изнамери от старите сандъци на нейната свекърва това поне 100-годишно ръчно тъкано платно. Седнах на машината и ето го болярският ми тоалет”, простичко като компютърен код за начинаещи програмисти обяснява историята на премяната си родолюбката от старата столица.
Питам я това ли е първата й болярска рокля, а тя задига полите на марсалата и показва отдолу лятната си одежда, отново в актуален цвят – този път горчица. Просто великотърновката облякла лятната си болярска ленена дреха като подплата на зимната.
Ръкавите и биетата на тоалетите й са различни и извезани с рядко срещана шевица. „Днес по магазините има всичко, но такива рокли и бродерии като моите няма. Не са много дори в музейните сбирки”, с гордост посочва Магдалена Чамурджиева.
Тя обича старото и екзотичното. Признава, че като човек на точните науки никога не е имала увлечение по историята. Информатичката е от онези момичета, които в детските и младежките години добре са научени от бабите и майките си на различните техники на плетивата и работата с иглата. „Просто тогава нямаше „умни“ телефони и компютри, а децата си играеха на по-прости неща и имаха повече време за ръкоделие“ – е логичното обяснение на днешното й увлечение по старите текстилни занаяти.
Тя споделя още, че се занимава с хобито си вече четвърт век, като през изминалите 25 години постепенно възстановява различни шевици и техники. „С моите рокли успявам да покажа какво съм постигнала в исторически план. Вълнува ме както обработката на вълната и конопа, така и различните начини на тъкане. Някои от тях вече не съществуват – останали са само в легендите” - пояснява Магдалена.
Една от техниките, които е издирвала по исторически справочници и стари книги, се нарича спранг. „Думата няма превод на български, а на английски означава тъкане без вътък. Състои се само от основа, чиито нишки се преплитат, за да се получи плътност на платното. Това е праобразът на еластичните тъкани и трикотажа. Плетенето се появява едва през XV-XVI век.
Спрангът е много, много по-стара техника. Историческите податки сочат, че за първи път тя се появява 2000 години преди новата ера в Египет. Има и елински стенописи и рисунки по вази, където този метод на тъкане също може да се види.
Дори наскоро се шегувахме с една приятелка, че когато Пенелопа през деня тъкала, а нощем разплитала платното, то е било изработено с тази древна и вече изчезнала техника. Всъщност разплитането е много по-сложно и трудно от оплитането. Така се работи, че ако откачиш една нишка, тъканта се разплита цялата. Така че на Пенелопа й е било по-лесно да тъче през деня, отколкото нощем да разплита”, шегува се великотърновската изследователка на стари занаяти.
Тя попаднала на тази стара техника, изучавайки оцелели до наши дни образци от скандинавските държави. „Открити и съхранени са няколко погребения на викинги, където не само тя е запазена, но и рязка техника за плетене с една игла – с нея все едно се бродира, но всъщност се изплита чорап.
За съжаление нашите климатични условия не позволяват текстилът да оцелее през вековете, за разлика от Скандинавието, където всичко замръзва, или от Египет, където пък е много сухо и горещо. Нямаме никакви писмени сведения дали тези техники не са били разпространени и по нашите земи”, казва изследователката.
Тя е проучила и по-особените начини на бродиране, използвани през IX-XI век. „Кръстатият бод, който познаваме сега, е бил известен и тогава, но не е бил от масово използваните”, обяснява Чамурджиева и показва красивите ръкави на роклята си. Апликациите по тях са направени с техниката на така наречената арменска бродерия от XVIII век.
„Тази бродерия се изработва и в Индия, но има и находки от X век от Египет. Известна е с името мараш. Наричат я още малтийска бродерия. Представлява двоен кръст с преплитане. На първия етап се използва бод рибена кост. Конструирането на схемата зависи от мотива. Основното правило, което трябва да се спазва, е да се редува преминаването на кръстосаните нишки един път – под, един път – над вече ушития бод рибена кост.
В началото на втория етап допълнителният конец се прокарва от опаковата към лицевата страна, като повече не преминава през основата, а само се усуква около рибената кост. По този начин се получават елементи на затъкаване”, обяснява великотърновката.
По време на нейните проучвания й направило впечатление, че на много места по света, видимо несвързани помежду си се появяват едни и същи техники. „Или хората са ги измислили еднакво, защото така е текла логиката на битието им, или е имало някакъв пренос на информация, разнасяна най-вероятно при корабоплаването или от търговските кервани”, разсъждава тя.
Магдалена разказва и за още един исторически парадокс. „Следя какво се е случвало и как са се развивали текстилните занаяти в Южна Америка. Там индианците са имали по-специални начини за пресукване, с които са правили коланите си. Тази техника се среща и в българската възрожденска традиция в Родопите. Разликата е с векове, а двете територии нямат никаква историческа и географска връзка, но мистерията на красивото си остава!“ – категорична е учителката.
За това как се е породил интересът й към изчезналите занаяти, тя пояснява, че това става докато първото й дете било още малко. И когато го слагала да спи следобед, сядала със списанията, взети от съседки или от библиотеката, и започвала да прерисува моделчета.
„Това ми беше разтухата и почивката“ – накратко обобщава Магдалена Чамурджиева. Тя е щастлива, че днес порасналата й вече дъщеря също обича да се занимава с рисуване и конци и се надява, че ще я наследи, защото и тя като майка си е творческа личност. „Явно склонността по изкуствата също се предава генетично”, усмихва се шеговито дизайнерката на болярски рокли.
