Някогашното Карахасанкьой е прекръстено на Зараево в чест на полка, който се сражава край него
Автор: Симеон Балевски
Само пет години след освобождението ни от турско робство – през декември 1882 г. – с. Карахасанкьой започва да се нарича Зараево. Това може би е едно от първите селища в свободна България, което се отказва от турското си наименование. Това става по инициатива на неговите жители.
Зараево е малко село, разположено в красива местност на южните склонове на Поповските възвишения. Населеното място води началото си отпреди близо 350-400 години. Тогава то се състояло от няколко турски къщи. По-късно, след Руско-турската война от 1806-1808 г., Карахасанкьой било дадено на военачалника Ахмед Кючук, родом от търговищкото село Марчино, като дар за проявения от него героизъм. Присвоили му званието бей и той станал пълновластен господар на населеното място, земите и горите около него.
На новия господар му били нужни хора, които да му работят земята. И той ги събрал от селата около Габрово, Търново, Елена и Трявна. Това били много бедни, но работливи, здрави и жилави балканджии. Кючук бей ги докарал в своите владения и им дал по едно парче земя и гора, и то най-неплодородните. Тези българи му работели безплатно (ангария) по 5-6 дни в седмицата като роби. Оставали им по 1-2 дни да обработват своите земи и да си вдигнат къщи и обори в тях.
Животът на селяните у нас бил непоносимо тежък, тъй като бедняците трябвало да плащат тежки данъци – „десятъка“, „авариза“, „бишел“ и още други. Теглилата им са описани от редица български автори, както и от много руски, френски, английски писатели и журналисти. Борбите на българския народ били неуспешни и потапяни в кръв. Славянските и християнските народи в лицето на Русия, Украйна, Румъния и Финландия, заедно с българските опълченци, се готвели за война за освобождението на православните си братя в България. И тя е обявена на 12 април 1877 г.
През лятото на същата година руската армия преминава Дунава и тръгва в три направления. Задачата на Източния отряд, предвождан от княз Александър Александрович, била да прекъсне настъплението на турските войски от Разград, Шумен и Русе на запад, които имали за цел да спрат напредването на отряда, командван от генерал Гурко, към Търново и Стара Загора.
Особено важно стратегическо значение за изхода от битката с турските орди имали Зараевските височини и с. Зараево (тогава Карахасанкьой). Руските войски трябвало да спрат противника на линията с. Садина – Зараево – Кардам – Светлен.
Кръвопролитни боеве се водели в горещите августовски дни на Зараевските височини и с. Зараево. По данни на кореспондента на в. „Дейли нюз“ селото шест пъти падало ту в турски, ту в руски ръце. По това време се ражда и майката на автора.
Най-ожесточени били сраженията от 16 до 18 август. В тях загинали 220 войници, сержанти и офицери от 140 Зарайски полк и 139 Моршански полк. Те били погребани северно от селото.
Именно на героичния Зарайски полк пет години по-късно жителите на Карахасанкьой единодушно решават да кръстят населеното място. Държавният указ, с който на селото е дадено името Зараево, носи дата 24 декември 1882 г.
Щом новината стигнала до населеното място, засвирили гъдулки, писнали гайди, извили се кръшни хора. Радостта от това, че то вече няма да носи турско име, била неописуема.
Веднага започнало възстановяването на опожарената и разрушена от поробителите църква. Не след дълго се открило и първото училище, а после и читалище, както и други обществени сгради, издигнати от зараевци с доброволен труд и дарени за построяването им средства.
