Българското летоброене по Ботевия календар

Автор: Димитър Делийски

В самото начало на книгата си „Българският Великден или страстите български“ Тончо Жечев отбелязва: „Навръх Великден, 3 април 1860 г., цариградските българи проведоха акция, която стана една от връхните точки на възрожденските борби. Още тогава Г. С. Раковски оценява толкова високо станалото, че смята този ден свят в новия български календар, ден, който трябва да се празнува всяка година. Националният календар на българите по онова време е почти бяло поле, по него още няма онези кървави точки, с които отбелязваме празниците“.

„Червените точки“ стават най-много в Ботевия календар за 1875 г. с образа на Хаджи Димитър и стихотворението за него. Той става и най-българският календар в буквалния смисъл на думата, защото българските светци и българските празници в него са повече, отколкото в съвременния наш православен календар.
Откъде започва българското летоброене Ботев – от покръстването на българите, като прави 3 май негов празник.

Ботевият учител по поезия Виктор Иванович Григорович отнася от България в Русия една безценна българска книга от ХІІ век – това е Охридският апостол, писан на пергамент с глаголица и кирилица. Поетът се занимава с тази книга, когато гостува у Григорович. Тя е първата, в която месеците са дадени със славянските им имена.
Вече 140 години го имаме Ботевия календар, но знанията ни за него са малко и се базират на единствения му екземпляр, достигнал до нас по една случайност, благодарение на Ботевата дъщеря.

Откриването му е малка легенда като всичко свързано с Ботев: съпругът на Иванка – д-р Стоян Христов, разрушава една стена при преустройство на дома им и календарът излиза на бял свят. Днес този уникален екземпляр с лика на Хаджи Димитър и стихотворението „Хаджи Димитаръ Асенйовъ“ се намира в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София. През 1976 г. по случай 100-годишнината от гибелта на войводата календарът беше издаден фототипно в 10 000 бр., на 31 май 1978 г. бе публикуван във вестник „Антени“, а в. „Кръгозори“ го разпространи в Америка.

За пръв път той става обект на изследване през 1977 г., когато ревностният изследовател на Ботев – писателят Иван Пауновски, публикува във в. „Литературен фронт“ статията „Докато намерим самия Календар“. Той постави за разглеждане проблема за истинския текст на стихотворението „Обесването на Васил Левски“. Става дума за втория Ботев календар за 1876 г., от който все още не е намерен екземпляр. На 1 юли 1983 г. в. „Антени“ се зае с благородната задача за неговото издирване, а така също и на календара за 1877 г. от Танас Киров, който е буквална препечатка на Ботевия, но с лика на Ботев като войвода и стихотворението „Христо Ботев войвода“ от неизвестен автор.

Начало на изследването на Ботевия календар за 1875 г. поставя Никола Ферманджиев, пак във в. „Антени“ в броевете от 30 май и 6 юни 1979 г. Преждевременната смърт на Ферманджиев прекъсва обаче това проучване още в самия му зародиш. Двете му статии съдържат един първоначален тласък, който не може да бъде обем на две статии, а на цяла книга. Тази задача си поставих за разрешаване през следващите години.

Традиционно Ботев се смята за атеист и враг на религията, но това е резултат от изказвания от самия него. Знаете ли кое е последното слово, което ни е оставил той? В своето тефтерче, преди да го даде на Димитър Горов на борда на „Радецки“, поетът е написал: „Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на Бога.“ Една година преди това Ботев все още пише „бог“ с малка буква. Искам да покажа, че Ботев много добре е съзнавал обединителната роля на християнската религия като българска народна идеология и е искал от нея именно служба на народа, на народните идеали, а не на нещо друго. „За пример нека ви послужи Екзархията.

Във времето на борбата Паисий, Авксентий и Иларион бяха идоли на народът, а сега, когато техните наследници се залепиха като кърлеши на неговото тяло и му не дават да мърдне на никъде, то вижте какав почит се въздава на новите патриоти-паразити. Да води някой народът си не ще да каже да върви изотзад и да го дърпа за яката“ – пише той в броя от 2 май 1875 г. на в. „Знаме“.

Ботев защитава онези духовници, които служат вярно на своя народ и пише похвални слова за тях. Образец в това отношение е статията му, озаглавена „Още една жертва на турското безчовечие“ ( „Знаме“, бр.20). Като оплаква насилствената смърт на Ловешкия епископ Дионисий, поетът изтъква: „Като пастир и като човек отец Дионисий е бил от оние характери, които твърде редко се срещат между нашите владици. Покойният се е грижил да отвори училища по селата, да прибере в епархията си добри и достойни учители на свойят угнетен народ. Последнйото го лиши от животът му!... Вечная ти памят, защитнико на народът! Мини и ти в числото на нашите мъченически жертви, на които имената ще да са осветат в деньт на отмъщението! Амин!“

Няма да се учудя, ако намерим някога Ботевия календар за 1876 г. и видим вписан в него „преподобномъченик Дионисий, епископ Ловчанский, починал за народа си“. Между другото, в последните десетина години гробът на епископ Дионисий в Ловеч привлича все повече поклонници поради чудесата, които стават там.
Ботевият календар за 1875 г. с въведените в него 62 български светци и мъченици не е стихийно, а добре обмислено и планирано дело. Системата за разкриване на турските издевателства над българите Ботев наследява от вестниците на Раковски и я продължава.

Още в първия брой на вестник „Дума на българските емигранти“ в програмната му статия, в „Народът“, в „Примери от турско правосъдие“, в „Злото“ и в новините из Българско, а по-късно и в дописките до в. „Знаме“ Ботев продължава започнатото от Раковски и го води до последния си вестник „Нова България“.
Тази изобличителна дейност Раковски извършва за пред европейските сили, Ботев също. В статията си „Злото“ ( в. „Дума“) той разкрива целия си замисъл и цялата си система.

Календарът с българските светци и мъченици е върховен синтез на тази дейност. Идеята за него зрее у Ботев още от лятото на 1874 г. На 13 юли 1875 г. той пише във в. „Знаме“: „Святата кръв на нашите мъченици реши черковния въпрос. Едни от тях останаха в Румъния и с вяра надежда и любов чакаха денят на народното отмъщение, а други, като апостоли на новото учение, тръгнаха из България и захванаха да проповядват словото на техния бог Свобода. Апостолите като Левски и като Ангела Кънчов, в късо едно време покриха България с цяла мрежа революционни комитети.“

Първите български светци са въведени в българския православен календар от Христо Г. Данов в календара му за 1856 г. „Старопланинче“. Те са св. св.Кирил и Методий, св. Петка Търновска и св. Иван Рилски. Така Христо Г. Данов дава своя принос срещу  гръкоманията в България. Рилската обител е била по онова време онзи зародиш на бъдещата българска държава, който носи гена на Първото и Второто българско царство.
И култът към славянските първоучители току-що се е създавал.

За него дядо Димитър Паничков разказва: „Около 1854 г. Спас ( Сотир) Зафиров дойде в Калофер учител. Бях клисар на черкова „Св. Атанас“. Посещаваха ме даскалите. И Сотираки дохождаше. Видя в книгите ми един Цветник. В края му беше прибавено и житието на св. Кирила и Методия. Сотираки ми рече: „Тая книга е много добра. Тия братя са направили голямо добро на славяните и българите: изнамерили славянската азбука, превели свещените ни книги.

Трябва да им устроим празник.“ Определихме да празнуваме 11 май, защото в една книга намерихме „Литургия на месец майя единадесетий день на св. Кирила и Методия, иже составиша славянския писмена... Дойде 11 май. В черкова „Св. Богородица“ събраха се учители и ученици и се отслужи служба. В накиченото с цветя училище имаше само водосвет. Това беше около 1854 г.“

Иван Клинчаров в книгата си „Христо Ботйов“  (1910 г.) пише, че даскал Ботйо пръв създал празника на св. св. Кирил и Методий в Калофер през 1858 г., а през 1859 г. той вече се празнувал по цяла България. В своя календар Ботев пише на 11 май с големи букви „Кирил и Методия“ и слага кръстче отпред, което означава „особено голям празник“, защото го смята за „празник на нашата революция и на нашата свобода“.

Почти всички изследователи на Ботевото дело подминават един факт – че даскал Ботьо е издал календар за 1851г. Споменава го само Никола Начов в „Калофер в миналото“. Бил е подготвен и отпечатан през 1850 г. в Цариград в печатницата на Драган Цанков. Днес нямаме представа какво е представлявал този календар, но вероятно той е онова зърно, намерило благоприятни условия в ръцете на Христо Ботев, поникнало и култивирано от него. Образно казано, в областта на календарите Ботев не сее в неразорана целина.

В календар за 1869 г., който е без автор, за пръв път в нашата история е направен опит за създаване на „български“ православен календар. Месеците са разделени на две половини, като в първата са дадени общохристиянските светци, а във втората – само български. През 1990 г. в бр. 4 на сп. „Векове“ Илия Тодоров дава нови данни за този календар, които засилват убеждението, че той е съставен от Ботев, макар да е подписан като „един прокуденик от Българско“.

Тодоров допълва: „Един прокуденик от Българско“ е отбелязал, че някои от тях са пострадали от ръката на поробителя: Иван Калфа, пострадал от турците 1375; новий мъченик Димитрий, пострадал от турците 1554; мъченик Никола от Мецово, пострадал от турците 1617; мъченик Трендафил Загорски, пострадал в Цариград от турците 1686; мъченица Керана Селенишка, мъчена от турци 1751; мъченик Атанас Лулудин, пострадал от турци 1774 г. и др.“.
Всички тези мъченици ги намираме в Ботевия календар за 1875 г., без дотогава да се явяват в други календари.   

Поетът не остава встрани и от решаването на българския черковен въпрос. Той е една от основните теми в публицистиката му, в която присъстват заглавия като: „Каква ще бъде за българите Новата година 1870?“, „Българска самостоятелна йерархия“, „Вселенският патриарх подлудял“, „Знаеш ли ти кои сме?“, „Решен ли е черковният въпрос?“, „Турското правителство иска да си вземе фермана обратно“, „Екзархията –  нещастие за нашите политически стремежи“, „За народа черковният въпрос е вече анахронизъм“ и още много други.

Няма друг журналист от Ботево време, който да се е занимавал толкова много с религията на народа ни! И ето – в навечерието на Новата 1875 г. се появява най-българският и досега Ботев календар с лика на Хаджи Димитър и баладата „Хаджи Димитаръ Асенйовъ“. На него поетът е гледал като на идеологическа дейност сред народа, когото искал да накара да чества и празнува своята история, както и паметта на своите мъченици, които са му родни, близки, познати, а не някакви далечни, абстрактни и непознати общохристиянски светци. Така в неговия календар се появяват 62 български светци и мъченици, докато в православния календар за 2015 г. те са 56. Българската православна църква до ден днешен изостава от „атеиста“ Ботев и неговото национално съзнание!

Както вече споменахме, той се явява първооткривател на някои наши светци и мъченици, като св. Райна Българска например. Житието на св. Злата Мъгленска пък се появи на български език едва в наши дни.
Ботев е ползвал Паисиевата история и по-точно последната глава „Тук събрахме накратко имената на българските светци, колкото са просияли от българския народ в последно време.“ Гъркът Константинос Нихоритис утвърждава: „Отец Паисий пръв съобщава в своята история за българското новомъченичество“ (сп. „Отечество“ 13/1989). Така Ботев става непосредствен продължител на Паисиевото дело.

Виктор Григорович, за когото вече казахме, че се явява първият учител по поезия на Ботев – е работил върху Жеравненския препис на Паисиевата история и е оставил обемисти бележки върху нея. В тях са записани почти всички български светци и мъченици, въведени от Ботев в неговия календар. Огромните езиковедски и исторически познания на поета революционер са загатнати в обяснителните му бележки в превода на книгата „За славянското произхождение на дунавските българи“, но на тях биографите му не обръщат никакво внимание до ден днешен.

Най-съществената черта на Ботевия календар е, че в него създателят му въвежда като мъченици загиналите български националреволюционери. Пети март става ден на Ангел Кънчов мъченик. Това е първият и най-обоснован опит на Ботев да канонизира съвременен му български светец. Именно като такъв е почитала българската революционна демокрация Ангел Кънчев, а литографията на поляка Хенрик Дембицки „Самоубийството на Ангел Кънчов“ става негова икона. След Освобождението Захари Стоянов написва житието му в новата българска Библия „Записки по българските въстания“ като очевидец на мъченическата му смърт.

Следва 9 март – 40 мъченици и Васил Левски мъченик. През 1993 г. се заговори, че Църквата ще канонизира Левски за светец. Но то е сторено вече от народа! Във Видинската катедрална църква „Св. Димитър“ има стенопис от художника Господин Николов, който изобразява Раковски, Каравелов и Левски като светци, понасящи дарове на св. Иван Рилски. В Старозагорския катедрален храм „Св. Димитър“ също има стенопис с Левски от художниците Никола и Невена Кожухарови. През 1997 г. художникът Дечко Тодоров изобрази в карловската черква „Св. Богородица“ ръкополагането на Левски в дяконски сан.

А 9 март е стар народен празник, когато българите празнували (правят го и сега) победата си над византийците при Клокотница. Ботев слага деня на мъченика за българската свобода Васил Левски в деня, когато тази свобода е била здраво защитена срещу латинци и византийци и цялата им войска е била пленена заедно с царското семейство на Тодор Комнин.

Поетът следва линията си на изграждане на нов български календар, започната с Ангел Кънчов и Васил Левски. Дните на двамата великомъченици Стефан Караджа и Хаджи Димитър са на датите на тяхната смърт 31 юли и 5 август. Към тях Ботев изпитва особен пиетет, защото е другарувал с двамата и защото в тяхно лице е видял истински живи български новомъченици, които съзнателно отиват на смърт за българска вяра, които много добре съзнават, че с малките си сили не могат да освободят България, но искат да научат българите как да мрат за свободата си.

Ботев разработва култа към тях в стихотворения, статии, календари. В това отношение добре му е послужил брой 3 на в. „Дума на българските емигранти“, който изцяло е оформен като възпоменателен по случай тригодишнината от гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Като уводна статия е поместил есето си „Петрушан“, което е може би най-доброто произведение на Ботевата публицистика и най-доброто обяснение на идеята му за нов български календар. В него той изтъква: „Тези мъченици на свободата, що умряха с усмивка на уста“.



В категории: Новини , История , Възраждане