С интерес прочетох в бр. 2 на в. „Десант“ от 15 януари т. г. статията „Докога ще мълчим, братя българи“ от Христо Христов от Правец.
В далечната 1968 г. първи секретари на БКП в градовете Разград, Търговище, Шумен, Смолян, Кърджали бяха мохамедани (тогава те се определяха под сурдинка като турци). По това време бях студент в Русе и макар информацията да беше оскъдна, се разбра, че „турците“ в тези региони се гласят да обявят автономна област в Лудогорието със столица Варна, за да имат излаз на Черно море и връзка с Турция.
Членове на ЦК на БКП бяха около 30 „турци“. Партията свика извънреден пленум и всички първи секретари „турци“ бяха сменени. В ЦК останаха две тютюноработнички – Фатма и Айша.
През 1971 г. имах възможност да посетя светилището Демир Баба теке. Пътят от бившия чифлик на Багрянов бе изпъстрен с табели „Забранено движението на група от 20 човека“.
По това време „турците“ имаха привилегия да записват висше образование без приемен изпит. В техникума за медицински сестри с целеви прием паралелките се попълваха само от девойки с „турски“ произход. В Института за детска учителки също се приемаха целево девойки от „турски“ произход. Заради това много българки с отлични дипломи за средно образование не успяваха да продължат образованието си.
За събитията от това време не се говори. И виждаме какво става сега – свидетели сме на нечувана наглост от страна на етническата партия ДПС и депутатите й, които без да им мига окото нарушават законите на Република България.
