Като шест- или седемгодишен, попитах баща ми защо момчетата си играят с пушки, а момичетата с кукли. Отговорът беше светкавичен: „Защото момчетата ще станат мъже и войници, а момичетата – жени и майки“. За пръв път си спомних тези думи, когато ни строиха на нагорещения като тиган плац на школата в Плевен, остригани до кожа и силно стреснати.
Стана ми ясно, че това е то, край с досегашните лигави изпълнения, отсега нататък ще си играем с калашници и топове (служих на самоходна гаубица САУ-122). Всъщност, в моментите на свободно време в казармата често-често прибягвахме до игрите отпреди нея и ги запълвахме много успешно – карти, „домино“, „Не се сърди човече“ и подобни.
Падам от смях, като се сетя как малко преди уволнението бяхме изтрещели до такава степен от очакване на заповедта, че се метнахме на „миженка“. „Пу, за Андреев, зад водоноската, видях те, не се скатавай, чук такъв!“
Сегашните хлапета (тийнейджъри!) са на светлинни години в игрите, ако ги сравнявам с нас. Вече второкурсници, започнали да сядат по кръчми и да пушат цигари, не ни пречеше на връщане от училище да изтръгнем тръбата от ръцете на някое хлапе от блока и да се стреляме с фунийки.
Опитвам да си представя, ако някой днешен подрастващ захвърли мобилния телефон, в който е забол нос, и хукне да играе на „магаре“, например. Или на билички. „Дупка“, „триъгълник“, няма смисъл да обяснявам…
Сигурно така ще падне в очите на околните, че никое гадже няма да му върже чак до абитуриентския бал. Предричам същото и за гаджетата, я си помислете как ще изглежда днешната гърла с екстеншъни и 12- сантиметрови токчета, изтупана като актуална чалга звезда, ако хукне да подскача на „куцанка“ или „ластик“. Срам. Срам и позор за нея!
Та, не бях се сещал за мъдрото шофьорско обяснение на детския ми въпрос, чак от новобранския ми момент, до днешния проблясък в мисълта на една заместник-министърка на образованието, която рече, че текстът в „Даваш ли даваш, Балканджи Йово“ бил ужасно стресиращ и грозен, с тези отрязани ръце и избодени очи, но твърдо отказващ да даде „хубава Яна на турска вяра“.
Добре, признавам на префърцунените съвременни аналитици, че на сегашните хлапета трябва да се обясни, че става въпрос за християнка, която отказва да приеме принудително исляма и техните съученици с турски имена нямат нищо общо с тази гнусна практика от 17 и 18 век.
Но се чудя как ние, едновремешните ученици, не изпадахме в тотален потрес от стихотворението, не сънувахме кошмари и не вадихме ножове на нашите другарчета в класа-турчета, да ги колим с накървени очи и да растем в дух на „етническа омраза и непоносимост към друговереца“.
Оставям мъдрите съвременни аналитици, философи, политолози, социолози и каквито там се сетите „- ози“ да дадат разумен отговор на тази ми чуденка. Доколкото ги познавам, ще обяснят, че „децата сега живеят в много по-глобализиращ се свят, в който ценностите се променят много бързо и всяко дете трябва да бъде научено да уважава различния“.
За различния съм съгласен, макар че пак вярата малко ми куца. Понеже се сещам за стотиците смесени бракове между чуждестранни студенти от Азия и Африка, дошли по идеята на „социалистическия интернационализъм“, с тогавашни техни български колеги. И децата, родени от тяхната любов.
Повечето от тях са отдавна на детеродна възраст, самите те са си направили отрочета, в личните си карти са с имена екзотични и нетипични за българския национален именник. И, о, чудо! На никой съсед или колега и през ум не му минава да ги бие или унижава!
Обръщали ли сте внимание на игрите на съвременните деца? След училище те не се гонят на фунийки, на „стражари и апаши“, на „война“ с другите от съседния блок.
Не си правят доспехи от татковата стара шуба и счупени мотоциклетни каски в общото мазе на блока, не събират камъни, за да ги хвърлят по тях, не правят сложни стратегии „аз на Мишката днеска му дадох повтаряща се картинка с кола, каза, че няма да дойде срещу нас, пък и без това техните щели да го бият, ако излезе“.
Българските деца, за чието психическо равновесие толкова се притесняват мъдрите глави на прехода, след училище засядат на компютъра и играят нещо, което едва ли искате да познавате в детайли.
Аз съм в пълно неведение от най-последните писъци на модата в тези виртуални приключения. Но няколко пъти съм играл в интернет мрежа с по-малки с тридесетина години от мен. С неудоволствие признавам, че аз, обученият да стрелям наживо, запасен командир на взвод от самоходната артилерия, не спечелих нито веднъж.
Около моя герой се търкаляха глави, кръв се лееше на цистерни, разчленени тела и брутално унижение. Ако сте се занимавали поне за малко с това, знаете, че в компютърните игри „предавам се“ няма и пленници не вземат. Там идеята е убийство на всяка цена.
Скъп спомен ми е, след като бях изпарен на молекули от свирепия противник “Protiwna_Ku4ka_98”, нейното послание „MRI GUZ. А се бях предал. Тя не знае какво означава Homo Ludens. Защото е завинаги фенка на кретеноидния филм „Игри на глада“. Макар че постоянните истерични и отвратителни реформи гледат на нея като съвременна еманация на Homo Sapiens BG.
Днешните деца не са гледали „Рицарят на бялата дама“. „Текумзе“. „Добрият, лошият и злият“. „Хан Аспарух“. Не са чували за помирение и разбирателство след края на военните действия.
Но те не са виновни за това. Съвременната образователна система в България е сметнала за нужно, че не трябва да знаят какво означава. Но ще ги направи злобни и агресивни Балканджи Йово, с отрязаните ръце, крака и избодените очи.
Май се повтарям…
------------- *Homo Ludens (латински) – „Играещият човек“. Термин от книгата на холандския мислител Йохан Хьойзинха, обозначаващ човек, който възприема живота чрез игра.
*Homo Sapiens (латински) – „Мислещият човек“. Следващата брънка в развитието на човешкия род след австралопитека, която усеща и носи отговорност за своите действия.
