Срещнах се с говорителя на Областна дирекция на полицията в Бургас след няма и час, откакто двете двадесетгодишни момчета опитаха да ограбят инкасо колата с пенсиите в Средец и единият от тях беше застрелян. Покрай чисто техническите подробности за новината и предвид странния факт, че никой от двамата няма криминално досие, попитах пресаташето за нейното лично мнение.
Дамата е печен журналист, отдавна е в бранша. Тя просто вдигна рамене, въздъхна и бавно изрече, че е шокирана колко много, много хора у нас живеят в една паралелна, виртуална реалност.
Хванах се за думите й. Защото отдавна имам абсолютно същите наблюдения като нея. И далеч не само в престъпния свят.
Какво накара двамата тихи и кротки младежи (по описание от всички роднини, близки и приятели) да вземат газово оръжие и с него да хукнат да плашат въоръжени гардове с бойни пистолети и спрейове?
Именно това, за което стана дума. Много филми са гледали. Нямам представа от естетическия им подбор, но като наблюдавам печалните резултати, ми се изяснява картинката на кой жанр са наблягали.
Пълното пренебрежение на истинските обстоятелства и последствията от тях обаче, далеч не е отличителна черта само на братовчедите Христо и Бойко Борецови (как съдбата ги е избрала с тази фамилия за главни лица, не е истина, просто). У нас масово хората живеят в някаква виртуална реалност и това изобщо не е само заради факта, че двамата не са ходили в казарма, както едно време. Ако момчетата бяха набивали крак по плаца и бяха стреляли с истински автомат и пистолет, още по време на разделното новобранско обучение щяха да имат ясна представа, че огнестрелното оръжие убива. В смисъл на смърт, от която няма връщане назад и нищо не я свързва с тъпите компютърни игри, в които избиваш цели роти командоси, а когато те убият – рестарт и давай пак с пуцаницата.
Нямам за цел да се гавря с паметта на загиналия Христо, но веднага ми изплува единият от охраната, който стреля по него – „Да, мисля се за герой, не е добре, че момчето умря, ама не съм го карал аз да ни напада!“ Точка. Кратко и ясно.
В същото положение на жалко незнание къде точно се намират в живота, са и по-малките от двамата герои на последните полицейски сводки. Всъщност, те са минали точно по този път, на който в момента се намират и всички останали техни колеги по слава, които пълнят бюлетините за ежедневната дейност на полицаите.
Двете девойчета, които убиха и запалиха съученичка заради мъжко внимание. Ученикът Тодор, на 18 години от Враца, скочил с бокс на други двама измислени персонажи, по абсурдния повод за спор на пешеходна пътека.
Десетките случаи на самоубийства от непълнолетни заради несподелена любов или разочарование от нея… Всички те са последствие от живота в телевизора. И в компютъра. Където ти си силният, всички се съобразяват само и единствено с твоята воля, излизаш печеливш от всички схватки и не ти се случва нищо лошо в каквато и да било житейска ситуация.
ОК, тук да добавя и всички психопати, шофиращи с бясна скорост, които сгазиха и убиха толкова хора на пътя. Ще бъде тъпо да ги изброявам, но бих могъл да започна още от състезателя по фигурно пързаляне Максим Ставийски, в чийто филм сигурно е било напълно невъзможно да се качи пиян на танкоподобния си джип и да затрие два млади живота на завоя на река Ропотамо…
Забелязвате ли как от дума на дума разширихме периметъра? Разбира се, че слабоумното и безотговорно поведение, което намира сцена в мрачната част на новините, далеч не е само приоритет на подрастващите у нас. Напротив, те го попиват от възрастните и (предполага се) по-умни от тях. Но както знаете, такова нещо няма.
В същия филм за недосегаемост и арогантност живеят циганите, които като африкански скакалци в каламитет нападат фабрика, за да крадат желязо, там охраната ги застрелва и техните събратя с един пръст чело (и съответния мозъчен капацитет зад него) искат кървава мъст за това.
Такива са и останалите бандюги, които смятат, че са родени, за да се гаврят с обикновените българи (те ги наричат „мишки“) и като в американски филм за Джон Готи тлъст адвокат ще притича веднага, за да ги уреди срещу тлъст хонорар, за да не влязат в затвора.
Такова поведение имат напълно изтрещелите политици, вярващи дълбоко, че са достигнали върха на хранителната пирамида у нас и оттук нататък за тях няма обратен път до статута на редови гражданин, а животът им продължава само там – в удобното блато на лъжите, неизпълнените обещания и вечното богатеене за сметка на останалите.
Струва ми се, че има още една мазка на четката, за да допълним картинката цялостно. В същата паралелна, виртуална реалност живеят и всички, които ги легитимират и им позволяват да изплуват в горните нейни слоеве. Онези, с бюлетините, по време на избори. Нали се сещате кои са те?
