Църквата “Свети Иван Рилски”, която придава християнски облик на града, става на 80 години
Автор: Христина Митева
Преди 80 години в Търговище бива построена църквата „Свети Иван Рилски“. По време на изграждането й е минало повече от половин век време, откак България се е освободила от османско иго, ала центърът на града, и особено Пазарят, продължавали да бъдат неугледни и с ориенталски вид...
Из улиците – тесни и кални, с огромни локви по тях – можело да затънеш тъй, че да си загубиш обувките. Някои от чиновниците обували гумени галоши или шушони, за да отидат на работа, а там вадели от торбите, що носели в ръка, чепиците си, за да се преобуят и придобият добър и спретнат вид.
Народът, насила потурчван, та изверен, се обличал все така с потури, чалми и черни фереджета, с бели яшмаци по главите на жените... Във всяко помохамеданчено семейство се раждали по 5-6 деца – за да се докаже силата на мъжа, макар отпосле бедността да притискала родителите и да принуждавала дечурлигата да ходят боси из улиците и на училище, с платнена торба с тетрадки и учебници през рамо.
За да надделее българският елемент в този край, започнали да настаняват пристигащия от Западните покрайнини народ, бягащ оттам след Ньойския договор, за да не бъде асимилиран. Така тук християните се умножили.
Из улиците се виждали разпрегнати волски каруци, натоварени със зърно, чакащи на опашка пред двете мелници в града – „Маршал“ и „Победа“.
По улиците, по-точно на големите кръстовищата, имало чешми, които по доброволна воля и с труда на местните жители били обличани в каменен или циментов кожух, ала все пак много начесто те замръзвали и трябвало да бъдат размразявани с чайници гореща вода от съседните къщи. Край тях имало вади за оттичане на разлятата вода, обрасли с треволяк, из които се въдели жаби и пиявици. В тях препилите с ракията потапяли крака, за да се спасят от махмурлука.
Само на главните пътища из града имало широки и удобни мостове, по които можели да преминат каруци. Повечето мостчета над р. Врана били тесни и дървени и по тях имало възможност да пристъпи само по един човек, та пешеходците се изчаквали един друг, че иначе не можели да се разминат.
Вятърът вдигал вихрушка от прах из улиците, по които стърчели гривните на изградените с камък бунари – с дървени кофи, окачени на железни вериги, и дълги дървени корита за поенето на добитъка.
Освен пазарът с многобройните му сергии и дюкяни, в Търговище имало маслобойна за преработка на слънчогледа в олио, както и касапница за добитъка и мандра за изкупуване и обработка на млякото. В близост до тържището извисявала снага джамията.
Затова по-будните граждани на града на поредната си сбирка в читалище „Напредък“ решили да изградят на пазара още една църква, за да придобие градът християнски облик.
Били гладни и трудни времена. Българите трябвало със собствени средства да построят новия храм. Започнали строежа му през 1912 г., току на улицата за жп гарата на града. Ала градежът вървял мудно – нямало средства, а само с ентусиазъм не ставало... Затова той се проточва почти четвърт век и приключва едва през 1936 г.
Помня в детството си, когато дядо поп минаваше преди празник да ръси за здраве по къщите, между другото събираше и волни дарения за направата на дърворезбования иконостас в новата църква, който бе довършен изцяло през 1961 г. от майстора Петър Кушев. Той бе невероятно красив, съвършен...
Ала голямата част от мюсюлманското население така и не може да се примири с издигането на храма така близо до тяхната джамия! Те така и не могат да приемат факта, че живеят в свободна България.
Според техните обичаи и религиозни закони, изповядващите исляма се затварят в своята общност, делейки се от другите хора, а кога пращат децата си на училище, не следят дали те учат уроците си прилежно или нехайно...
Затова много от тях и в по-ново време продължаваха да сричат, дори и след като бяха пращани да учат с предимство за медицински сестри, фелдшери, акушерки...
Дошли на пазара в петъчен ден, някога тези мюсюлмани сядали по стъпалата на църквата и в двора й, като събаряли и разваляли оградата. Замърсявайки района на култовата сграда и затрупвайки го с боклуци, така те показвали своето неодобрение и презрение към църквата на християните.
В по-късни времена около храма са построени две дълги редици от магазини, за да го затулят и прикрият, защото Бог бе ненужен и пренебрегнат от тогавашните властимащи.
Преди да почине през 1972 г. Нюйоркският митрополит Андрей (епархиален прелат на Българската православна църква за САЩ, Канада и Австралия, б.р., който е погребан в храма) дарява на родния си град Търговище злато и голяма сума пари. С тях е изградена мраморна гробница в новата църква, като самата тя е довършена. Планираше се куполът й да бъде позлатен. Но къде изчезна златото, що стана с добрите намерения така и не се разбра.
Част от парите на Нюйоркския митрополит бяха отделени и за направа на пречиствателна станция на питейната вода на Търговище, но въпреки това водата понякога тече от чешмите оцветена в червеникав цвят. Казват, че обагрянето й се дължало на... местната почва?!
Открай време прозорците на православния храм са с изрисувани в синьо стъкла. Реставрираните с доброволен труд на местни художници красиви икони и стенописи отново греят и благославят от стените.
Влезе ли в църквата, човек попада под магията от звуци и чудесния тембър на Борис Христов, изпълняващ молитви и хвалебствия към Бога... Сядайки на пейката, миряните слушат, молят се и се пречистват, вдъхвайки аромата на тамян и потапяйки се във вълшебните песнопения, забравят всички свои ядове и несгоди.
Стенописите в търговищката църква „Св. Иван Рилски“ са дело на проф. Никола Кожухаров, който е изпратен през 1962 г. да изпише стените й лично от митрополит Йосиф. Необичайното в тях е, че авторът си е позволил да изпише няколко исторически сцени на патриотична основа – като тези със св. св. Кирил и Методий и срещата на цар Петър със св. Йоан Рилски. За първи път тук е изобразен и Паисий Хилендарски – вече като български светец. Това става в чест на неговата 200-годишнина, когато е канонизиран.
Храмът сменя няколко пъти името си. Първоначалната идея е, имайки се предвид земеделския характер на региона, той да бъде посветен на свети Николай. През 1928 г. се решава църквата да бъде назована на светите братя Кирил и Методий, тъй като именно техният образ е върху печата на комитета, който събира средства до 1933 г
Когато през месец декември 1936 г. започват редовните богослужби в новоизградения храм, той вече носи името на покровителя на българския народ св. Йоан Рилски.
