Ново Паничарево, където и до днес е жив белият кукер, пази останки още от каменната ера
Автор: Галина Русенова Снимки: Авторът
Трудно е да си представим колко мъртвило се е насъбрало във вековното съществуване на селищата – предци на днешното Ново Паничарево, разположено на 32 км южно от Бургас и на 16 км на запад от Приморско, в долината на р. Ропотамо, наричано преди Чанакчи. Колко ли хора са изкатерили съдбата от своето раждане до селските гробища в този край на България!
Смята се, че най-вероятно името на селото е произлязло от турската дума canaksi, означаваща имащ формата на чаша (паница) разлят плитък глинен съд – форма, която наподобява местата, където е било селото.
Найден Геров дава и друго смислово значение на думата:„съдът, в който пада водата, която върти колело“ и още: „съдът под коша, от който тече зърното в гърловината на воденичния камък“. Оттам съответно идва и думата „паничар“ – човек, който прави и продава паници.
За съжаление няма достатъчно исторически факти за селото, което се намирало в местността Юрта. Думата юрт означава преносима колиба на чергарско племе (преносно се използва за развалина, запустяло място). Нормално е да си мислим, че би трябвало старите хора в Чанакчи да помнят селото с истинското му име и то чрез тях да се предаде на следващите поколения, за да просъществува в паметта на населението и до днес.
Може да се предположи, че населеното място е преживяло епидемия от чума – болестта е била страшен бич в ония времена. Високата смъртност заличавала цели села. Най-често при появата й хората са напускали обиталищата си и са пръскали колибите си из горите, като налагали пълна забрана да се споменава името на почерненото село, за да не се предизвика съдбата и отново да донесе злощастие. По исторически данни през 1347-1348 г. в Странджа вилнеела унищожителна чума. Възможно е тя да е заличила напълно съществуващото тук поселение за повече от два века.
В края на XVII в. в Чанакчи идват голяма група бежанци от Източните Родопи. Там пък протичал жесток процес на помохамеданчване. Родопчани били сърдечно приети от местните, които също били от етническата група на рупците. А рупците са най-голямата, стара и компактна етнографска група, населяваща Източния и Средния дял на Странджа. Според изследователите те са коренното население на региона, живеещо тук от древни времена. Още византийските историци от VI и VII век споменават в хрониките си за две славянски племена, населяващи тези земи – рупци и смоляни.
След Руско-турската война през 1856 г. от Кавказ са изгонени над 200 хиляди черкези. Около Чанакчи възникват черкезки села. Пришълците обаче се отдават на грабежи, изнасилвания и убийства, като тероризират християнското население. И жителите на Чанакчи се заселват на ново място, като именуват селото си Старо Паничарево.
Нуждата от орна земя нараснала и паничарци изкоренили горите на север от населеното място, дори преминали отвъд река Ропотамо. Почвата там се оказала плодороден чернозем. Така изникнали първите ниви в местности, които били твърде отдалечени от къщите. Превозването през реката по стръмното Високо бърдо до Старо Паничарево било доста неудобно. Поради отдалечеността на скелите пък въглищарството било напълно изоставено и техен поминък останал само земеделието и скотовъдството.
Веднага след Освобождението някои семейства си направили къщи в лъката край реката. Изселването продължило няколко години. Така през 1882 г. се поставя началото на ново село. Жителите му го нарекли Ново Паничарево, както се именува и до днес.
От Старо Паничарево днес има жалки останки. Постигнала го участта на Юрта – землището му било разорано и превърнато в ниви. Новопаничарци всяка година на Възнесение Господне ходят там със семействата си в знак на почит към мъртвите си деди и в памет на старото село. В тоя ден се отслужва тържествена църковна служба в малкото параклисче.
От Старо Паничарево е запазен един селски печат от времето, когато са съществували двете села около 1885 г., прибран в училищната археологическа сбирка.
Харамиите е местност, която се намира на три километра източно от селото. Тя е неизвестна за научния свят, но в нея са открити следи от предисторическо селище от каменния век и такива от периода на печените глинени съдове, работени на грънчарско колело. Особено много парчета са намерени от известните големи кюпове, характерни за епохата на римското владичество. Тия останки свидетелстват, че селището е просъществувало цели векове.
Кидиклеря е отдалечена на един и половина километра на север. В тази местностт има следи от топене на медна руда. Оттук е докарана вода за пиене в Ново Паничарево.
Северозападно от селото е Емирето, където някога имал чифлик един турски бей, в който са работили българи аргати.
В землището на Ново Паничарево има две калета. Едното е под върха Рошковица, където е големият каптаж на вода за пиене, а другото – над кооперативната дъскорезна фабрика. Оттам някога са вадили и изработвали воденични камъни, но днес кариерата е изоставена и запустяла.
Праматарската кория се намира южно от селото между Юрта и Старото село. Според едно предание, там са били убити две гърчета праматарчета.
Дуденово е най-отдалечената местност. В нея е построена красива ловна хижа.
Но най-голямото богатство на Ново Паничарево си остава общинската гора. Общата й площ възлиза на 63 939 дка. Освен домашен добитък, в нея се среща изобилен дивеч.
В културно отношение селото се е развивало твърде бавно. Причина за това е отдалечеността му от голям културен център.
Началото на НЧ „Отец Паисий“ е поставено през 1926 г. През 1935 г читалището вече има радиоапарат, който играе голяма роля за политическото информиране на новопаничарци по време на Втората световна война. Има богата библиотека от 770 тома, получава 10 вестника и списания. Към духовното средище се създава битова група за народни песни, както и два отбора по народна топка. В процес на формиране е клуб по борба, който ще тренира с професионални треньори във физкултурния салон на училището.
В началото на XX в. в Ново Паничарево се строят къщи, в които се съчетава салонната система. Образец в това отношение е много добре запазеният дом на Страти Димитров в центъра на селото. В този стил се усеща прякото влияние на архитектурата на Созопол. Може би е възможно една от запазените стари къщи да се превърне в етнографски музей, защото все още има какво да се покаже от облеклото, вещите и сечивата, с които са си служили старопаничарци.
Зад олтара на църквата „Света Троица“ – паметник на културата, забележителен с най-старите автентични икони в района, е погребан отец Георги Джелепов, който има огромни заслуги за духовното възраждане на целия Странджански край и на част от Източна Тракия. Възрастните хора знаят, че това е гроб на поп Георги и нищо повече. Надписът на каменния кръст е изтрит. Въпрос на културна и духовна памет е да се постави паметна плоча на подходящо място около църквата.
Ново Паничарево може да се похвали и с многото си параклиси. Всеки един от тях има своя принос в историческото развитие на населеното място. Най-новият – „Св.Марина“ е построен през 2003 г. „Свети Спас“ официално е осветен през 1998 г. Той се намира в местността Старо Паничарево и е в непосредствена близост до съществуващия някога параклис, разрушен през социалистическо време. „Свети дух“ пък е в западната част на селото в местността Чатала ряката, на брега на язовир „Ново Паничарево“.
На мястото на параклиса „Св. св. Константин и Елена“ известната нестинарка Кера провеждала своите традиционни нестинарски игри и гадаела на хората.
Като стана въпрос за старата обредност, нека споменем, че и тук се среща характерният за рупците в Странджа бял кукер. Само той е облечен в кожи и е с маска на лицето. Навсякъде другаде в България маскирани са всички участници в кукерската дружина.
Белият кукер и неговата мистерия Кукеровден са съхранили до наши дни моменти от древен тракийски обичай. Което е поредното доказателство, че в демографската същност на странджанци, съответно и на новопаничаревци, е налице древнотракийска генетична мая.
Една от забележителностите на селото до преди няколко години бе и въженият мост, който го свърза с прекрасния парк. За съжаление, по време на големите наводнения през 2014 г. той бе отнесен от придошлата река и все още не е възстановен.
