Или как една многовековна държава се управлява „на майтап“ от днешните й власти
Автор: Стефан Солаков
Понякога със сладка носталгия си спомням безгрижните младежки години, когато родното Черноморие беше наистина райско кътче, незасегнато от бетонните окови, надянати му по-късно от новоизлюпени бизнесмени и политици, успели за кратко време да затрият неповторимия чар на българското крайбрежие.
Изтягайки се на топлите и чисти плажове на Златните пясъци, още тогава наблюдавах странни платформи, които плаваха недалеч от брега. По-късно разбрах, че това са сонди за проучване на евентуалните находища от нефт в българските териториални води. Минаха много години от тогава и тези плаващи съоръжения, превърнали се в част от черноморския пейзаж, постепенно изчезваха от хоризонта.
Днес, повече от четвърт век след тези полуизтрити от съзнанието ми спомени, изведнъж научихме благата вест, че само след по-малко от две седмици от дълбините на българското Черно море ще бликнат неудържими потоци от природен газ и нефт, способни да разрешат с магическа пръчка енергийните проблеми на нашата държава.
Новината бе съобщена от не кой да е, а лично от българския премиер Бойко Борисов, един изключителен специалист по редица стратегически въпроси, стоящи пред родната икономика.
Понесени от крилата на радостното оживление, настъпило след сензационното съобщение, си позволихме неучтивостта да се допитаме и до други експерти в тази доста сложна и противоречива зона на българската и световна енергетика.
Зададохме елементарния въпрос: Възможен ли е незабавен добив на природен газ след първия сондаж в дълбоководното находище „Хан Тервел“, който ще извърши международната компания „Тотал“ на 19 април т. г.?
С риск да изглеждам като идиот на стари години, питах и разпитвах специалистите, врели и кипели в енергийните проблеми в течение на няколко десетилетия, и навсякъде бях посрещан с учтива подигравка заради моята наивна радост по повод успехите на правителството в благородното му усилие да ни отърве от високите цени на петролните продукти.
Накрая схванах, че съм станал за смях в своето желание да отбележа червена точка и да се възхищавам от умението на управляващите да ни измъкнат от енергийния батак. Защото плаващите сонди, отправили се към нашите черноморски брегове, били почти същите, които съм наблюдавал преди 30-40 години от плажовете на Златните и Балчик.
Оказа се, че и тогавашните управници са се облизвали в очакване на петролния потоп, но по-късно незнайно защо са се отказали и са погребали очакванията за евтин петрол.
Днес обаче лабаво няма! Щом бате Бойко е рекъл и отсякъл, би трябвало да чакаме точно след около две седмици да бъдем обявени за петролните шейхове на Балканите и още отсега да се наредим на опашката на чакащите за луксозни яхти и лимузини.
В своите мечти, напомнящи легендарния Остап Бендер и неговите планове за планетарното бъдеще на руското селце Васюки, нашият любим премиер вече съзира огромни кораби, които разнасят български газ и нефт към близки и далечни краища на света.
Даже вече е измислено и как ще ги кръстим – газоносците на Борисов!
Машала, евала, бате Бойко! Броненосецът „Потьомкин“, крайцерът „Аврора“, пламтящото сърце на Горкиевия Данко – направо три в едно, това си ти, любими наш предводителю към светлото бъдеще на българската държава.
Няма как да не се гордеем с нашите управници, за които досадните условности и спънки пред необятното им въображение са само излишни подробности от нашенския политически пейзаж.
Незнайно защо, дългогодишните специалисти твърдят, че след началото на сондажите в акваторията на Черно море трябва да изминат най-малко 5-6 години преди да се стигне до ефективен добив на газ или нефт.
Твърденията на господин Борисов, че Румъния едва ли не „е копнала вчера, а днес вече се къпе в петрол и газ“, са меко казано анекдотични, защото румънските находища се разработват вече близо 80 години.
Нека си спомним как по времето на Втората световна война съюзническата авиация на САЩ и Англия бомбардираше петролните съоръжения на Букурещ, зареждащи с гориво армията на Хитлер. Това, разбира се, не е повод да искаме историци да бъдат назначавани като съветници в кабинета на българския премиер. Сакън!
Имам чувството, че именно от тези съветници и експерти, прескачащи се на „Дондуков“ 1, идват най-големите изпитания за днешното правителство на Републиката. Стилът в тази каменна сграда напомня заглавието на един български филм: „Да обичаш на инат“. Формулата на сегашната ни власт е „Да управляваш на майтап“.
Спомнете си само как трагедията в Брюксел след убийствените терористични атентати се трансформира у нас като поредния виц, свързан с българските органи за сигурност.
Незнайно как, вътрешната информация на МВР по повод заплахи за поставяне на взрив в градския ни транспорт се озова в Държавния департамент на САЩ и от там се върна в България като ведомствено предупреждение на американското посолство в София към гражданите на чичо Сам.
Късно разбрал, че на практика е прецакан от „големите братя“ във Вашингтон, премиерът Борисов реши да обърне на майтап този непростим пробив в секретните канали на службите за сигурност.
С учудваща напористост лично премиерът на страната се изтъпанчи пред журналистите, за да им разкаже трогателната история за мъжката любов между двама баничари – християнин и мюсюлманин. Впрочем доста любим сюжет през последните години за множество холивудски филми и най-вече за т. нар. почетни посланици на ООН като Анджелина Джоли и компания.
Очевидно е, че поради липсата на истински хляб и в бъдеще ще се налага да се задоволяваме с пропагандните пасти на сегашното ни правителство. Бавните реакции и смехотворните хрумки на пиарите Борисови са напът да създадат нов обособен дял от класическата драматургия – българска политическа бурлеска.
Не минава ден без да се смеем до сълзи на сюжетите, предлагани от театралната работилница ГЕРБ и размножавани сред публиката от безмозъчни репортери и пишман коментатори.
Спомнете си само за гневно размахания пръст от шепа герберски депутати срещу... тяхното политическо слънце Бойко Борисов. Колко свирепи само изглеждаха иначе симпатичната Цвета Караянчева и нейните придружители, опитващи се с големи усилия да потушат смеха, напиращ в „опозиционните“ им гърди.
Дори бате Бойко, известен непукист по отношение на явните плонжове, с които го даряват неговите подчинени, се почувства неудобно от бездарно изиграния скеч в Народното събрание.
Опита се да замаже активното мероприятие на своите хора типично по байтошевски: с вдигане на рамене и снизходително съчувствие към слабите комедийни възможности на парламентарната му група.
През годините нашето многострадално Отечество е било управлявано от най-различни субекти от родната политическа менажерия. Както обичаше да казва не по-малко атрактивният Жорж Ганчев: „и Сульо, и Пульо“ са опитвали да се подиграват със съдбините на българския народ, известен със своята безкрайна търпимост към яхналите го политически мошеници.
И за благодарност тези натрапници редовно го хокат и обиждат на тема толерантност, без да се усещат, че ако наистина бяхме лишени от това човешко чувство, първата ни задача ще е да ги изритаме окончателно от властта.
За управлението „на майтап“ голяма вина носят и нашенските медии. Ако журналистите бяха само бездарни – иди-дойди, но все по-често в телевизионния и радиоефир наблюдаваме една недопустима и престъпна продажност на част от нашата гилдия, заложила професионалната си съвест срещу шепа корпоративни стотинки и обслужваща безсрамно интересите на политическата мафия.
Прочутият „Титаник“ също е потънал „на майтап“ и неговата печална история винаги би трябвало да служи за урок на всички участници в некадърните комедии, разигравани от партийните аматьори в българското публично пространство.
