Мебели от Виена и Франция придавали неповторим интериор на легендарната пловдивска Балабанова къща
Автор: Камен Колев
Една от може би най-известните къщи в резервата „Старинен Пловдив“ – Балабановата къща, крие тайна. Построена в началото на ХІХ в., век по-късно тя е напусната от своите собственици незнайно по какви причини. През 30-те години на двадесетото столетие е съборена до основи и на нейно място в Стария град дълго време се е ширил площад.
Едва през 70-те години на миналия век сградата е издигната отново, като с реконструкцията й се заема един от най-известните изследователи на пловдивската възрожденска къща – архитект Христо Пеев. Възстановена е през 1979 г. – едно към едно с образеца на съществувалата някога на същото място старина.
Плановият характер и разпределението на стаите са напълно идентични с оригинала от миналото.
Първият собственик на обявената по-късно за къща музей сграда – този, който я вдига през ХІХ в., е хаджи Панайот Лампшa. Пловдивчанинът бил лихвар и много богат търговец, член на кафтанджийския еснаф.
Вторият притежател на къщата е Христо Геров, племенник на Найден Геров – видният възрожденски писател, фолклорист, езиковед и общественик.
В началото на XX век зданието отваря врати за последния си стопанин – търговеца Лука Балабанов. От фамилията му идва и популярното име, с което къщата е известна и до днес.
Балабанов бил богат за времето си търговец. Търгувал е основно с тъкани, розово масло, розова вода, зърнени култури.
Подобаващо на общественото му положение, и размерите на дома му са внушителни – той е с площ от 546 кв.м и общ обем от 4723 куб.м. Красивата сграда е изградена по подобие на богатите къщи от бреговете на Босфора в околностите на Цариград.
Първият й етаж е със съвсем типична за пловдивската възрожденска къща архитектура. Той бил предназначен за семейството и приютявал домакинските, работните помещения, кухните и спалните помещения за слугите.
На първия етаж днес няма изложена примерна подредба, тъй като ръководството на Институт „Старинен Пловдив” е взело решение тези зали да се използват като изложбени.
В продължение на много години през септември в Балабановия дом и в други къщи музеи в резервата се провеждаха Есенните изложби с участие на художници от цялата страна. През октомври пък знаковата сграда бе домакин на традиционните международни фотографски изложби.
Голямата й входна порта откъм улицата и вратата, разположена срещу нея, отвеждат към продълговат пруст с висок таван. Около него са били стопанските и домакински помещения. Този вътрешен двор е съединявал едната част от къщата с отсрещната.
По онова време търговците са пътували основно в Западна
Европа. Когато керваните се завръщали, те спирали откъм задната част на къщата. Там стоките се разпределяли в двете мази, които сега се използват за изложбени зали.
До горния етаж на Балабановата къща води красива вътрешна стълба, която въвежда в голям остъклен хайет (турското название на централния салон, в превод думата означава „живот“) с панорама към вътрешния двор и улицата. В него кипял общественият и публичният живот на семейството.
Средната част на салона е с богато украсен резбован таван, чийто център е с формата на слънце. На практика всички тавани в тази къща са дърворезбовани, като в централната част на всеки е небесното светило – то е символ на живота, просперитета и късмета в семейството.
За изработката на таваните е използвана предимно дървесина от липа и явор, защото е по-мека и пластична, което я прави подходяща за обработка. Акустиката в хайета е много добра и поради тази причина именно в него се организират множество културни мероприятия, концерти, театрални вечери, представяне на книги, на поезия, работни срещи и др.
Непосредствено до централния салон се намира т. нар. кьошк – издигнат и ограден с дървен парапет подиум, където са сядали музикантите при големи приеми на семейството. Той е обзаведен с маса и мека мебел, тапицирана в приятно зелено.
Мебелировката в хайета е внесена от Виена в първата половина на ХІХ век. Бюфетът и портмантото са дело на български майстор от Цариград.
Докато на първия етаж таваните са по-ниски, а стаите по-малки, в салона на втория етаж пространството е много по-широко, защото помещенията са предназначени за посрещането на гостите и приятелите на фамилията.
И докато планът на първия етаж е асиметричен, то вторият е с ярко изразена симетрия.
Всичките четири стаи около хайета са с неповторим интериор, резбовани тавани и алафранги.
Този стил е следван в работния кабинет, трапезарията и двете така наречени „златни“ стаи. Те са обзаведени с френски образци. Мебелите са от дърво, но върху тях е инкрустиран тънък лист златен варак, което допринася за по-особения им колорит. Столовете, огледалата, шкафовете и пр. са много пищни и богато украсени с амури, цветя, птици и различни извивки. Под стъклените плотове на масите са опънати старинни гоблени.
В работния кабинет пък мебелировката е внесена от Австрия и е в модерния за онова време стил ампир.
Единствено в помещението за хранене мебелите са правени от български майстори в София.
И в четирите стаи алафрангите са изрисувани с мотиви и картини, видени от някогашните собственици при пътуванията им в Западна Европа.
Понякога тези ниши, освен декоративно, са имали и практическо предназначение. Те били издължени до самия под, за да се постави там печката за отопление през зимата.
Другият отоплителен уред от онова време бил т. нар. мангал. В него се поставяли дървените въглища, които предварително се разгаряли на двора. Продължавайки да тлеят, през перфорирания капак на уреда излъчвали топлината си, с която греели домочадието.
