Времето на промените чука и на нашата врата

Автор: Стефан Солаков

С настъпването на пролетта и затоплянето на времето по традиция се възраждат и надеждите на българското общество, че заедно с природата ще се събудят и човешките добродетели, завещани от нашите предци и често пъти пренебрегвани от сегашните „силни на деня“ в Република България.
За разлика от други народи, ние, българите, трудно се учим и бавно усвояваме модерните похвати на т. нар. гражданско общество. Оживената информационна среда, в която битуваме и общуваме, е крайно недостатъчна и фрагментирана, за да ни послужи като безспорен фундамент при създаването на съвременни инструменти за граждански натиск върху управляващите елити.

При всяко недоволство на дадена обществена или професионална група реакцията е машинална и до болка позната – кратък протест в двора на фирмата или на най-близкия площад, 2-3 банални изказвания на някои от водачите на бунта, наперени закани към актуалното правителство и доста бързо след това „свиване на знамената“ до следващите изяви на „народния гняв“.
Управниците отдавна усетиха тази лишена от решителност нагласа на българските „протестъри“ и с удоволствие се включиха в играта на „стражари и апаши“ с наивните и безволеви наши сънародници, свикнали да се оплакват и бунтуват чак когато ножът опре о кокал и застраши личните и фирмени интереси на сравнително ограничени групи от населението.

Само през последните дни преброихме най-малко десетина протеста от „най-различни вери, че човек да се звери“ (Елин Пелин).
Полицаи, лекари, шофьори на такси, тютюнджии (производители) и тютюнджии (производственици), противници на автомобилните винетки, недоволни от новите цени на софийския транспорт, производители на домашна ракия, природозащитници... с риск да забравя най-малко още 5-6 прояви на обществен натиск, дори и когато пиша тези редове, равносметката е доста внушителна и същевременно обезкуражаваща по отношение реакциите на компетентните инстанции, задължени да решават проблемите на българското гражданство.

Сериозната девалвация на ефективността от многобройните протести е една от главните причини за „безстрашието“ на политическите думбази, управляващи България.
От ден на ден те свикват с високите чертози на обществената безнаказаност и се къпят в парфюмираните води на медийната сервилност, потопила държавата на самото дъно в класациите за свобода на словото и вярно отразяване на важните обществени проблеми.
През последните месеци Европа, а и целият свят са настръхнали от предчувствието за буреносни конфликти в невралгичните точки на нашата планета. Истинските държавници все по-често издигат глас за преразглеждане на досегашното статукво и за промяна на приоритетите в отношенията между отделните страни и общности.

Само у нас цари необяснимо спокойствие и дори, бих казал, съзнателно поддържано бездействие в навечерието на очакваните тревожни събития в световен мащаб.
Завещаната от Тодор Живков управленческа формула за „снишаване“ пред обществените земетресения, очевидно е възприета на сто процента от днешните наследници на хитреца от Правец.
Не трябва да се забравя обаче, че едно подобно снишаване не може да трае дълго, най-много година-две, а следващото „убежище“ е добре познатото и вече пренаселено бунище на световната история. Справка за досегашните му клиенти: Горбачов, Елцин, Чаушеску, наш Тошо, Луканов, царят премиер Симеон... и още куп неосъществени кандидати за политическа слава.

Заедно с техните лични съдби и амбиции в канализацията на планетарните събития изтекоха и множество възможности пред България да се отлепи от дъното на политическия батак и да изплува в чистите води на цивилизационните световни достижения.
Новият цикъл на надежди за „светлото ни бъдеще“ пак се лансира като едва ли не невиждана досега перспектива за исторически скок на „българските лъвове“ към така желаните и очаквани стабилност и просперитет на всички етажи в нашия държавен дом.
С рекламирането на новия пакет от надежди се зае лично премиерът на републиката Бойко Борисов. Воден от незабравимата си философия „с простите по простому“, нашият държавен ръководител се опитва да съживи прословутата „фабрика за илюзии“, от която навремето шумно се отрече синият президент Петър Стоянов.

Явно бе сбъркал, защото след като хлопна кепенците на лъжливите обещания, бат` Петьо излетя като изтребител от „Дондуков“ 2, за да отстъпи място на следващите политически въжеиграчи, възприели обществената измама като „символ верую“ на съвременната българска действителност.
В предишния брой, драги читатели, ви разказахме за безсрамните и безотговорни лъжи на кабинета „Борисов“ по отношение на залежите от природен газ в българската акватория на Черно море.

Същевременно станахме свидетели на яростна защита на българския туризъм срещу някои намеци за наличието на терористични „спящи клетки“ на наша територия. Пиарите на премиера изобщо не загряха, че дупченето на черноморското дъно близо до нашите курорти е не по-малко опасно от предполагаемите терористи, които биха посегнали на живота и спокойствието на чуждестранните туристи.
Пропагандата „на парче“, с която всекидневно ни атакуват днешните управници, е толкова „демоде“ и ухаеща на постсоциалистически мухъл, че само начинаещи репортери, избягали в София от провинциалния глад, биха могли да се хванат на въдицата и да се прехласват от фантасмагориите на Борисовите съветници.

Колкото до гражданите и техните сдружения, час по-скоро там е необходима концентрация и професионално изградена стратегия за преследване и разобличаване на всяка една пропагандна нелепост, разпространявана от правителството.
На прицел сега трябва да бъдат поставени най-напред безумните действия по отношение на спогодбите с Република Турция, сключени под натиска на Европейската комисия, и поставящи в крайно неблагоприятни позиции националната сигурност и геостратегическите интереси на нашата страна.

Във вътрешен план усилията на гражданската „армия за натиск“ трябва да се насочат към пълното осветляване на икономическото състояние на държавата. Несекващите явни и тайни заеми, които управниците консумират с нескрит апетит, без да ги насочват към най-закъсалите сектори на националното стопанство, са може би приоритетният тревожен момент от цялостната картина на непрокопсалата в много отношения социално-икономическа система на т. нар. „български преход“ след 10 ноември 1989 г.

Пролетта на 2016 г. е бременна със събития, които могат да променят съществено историческата съдба на Отечеството. Важно е сега да не се пропилее възможността най-после да поставим колективния и националноотговорен разум над корпоративните и дяснопартийни интереси, властващи в различни сектори на държавата.
Недопустимо е интелигентен и предприемчив народ като нашия да бъде лъган и подхвърлян върху геополитическия тепих като ненужен инструмент на една престъпна национална политика.

„На оръжие, граждани, денят на славата настъпи!“ Преди 230 години борбените французи показаха на света как трябва да се държим с народните душмани. Може би е дошъл и нашият ред?
Кой знае, важното е да започнем да се събуждаме и обединяваме около един общ отпор срещу властващата несправедливост. Защото само тогава времето наистина ще бъде наше.

В категории: Коментари , Горещи новини