До всички пацифисти и прогресивно мислещи граждани на постсоциалистическото ни общество: Спете спокойно, ако някога Българската армия е представлявала сериозна сила, с която някой се е съобразявал, отдавна няма такава опасност.
Тя ще си гледа бутиковата роля в „мироопазващи мисии“ на хиляди километри, където я прати Пентагонът, и никога повече няма да нарушава съня на такива видни атлантици като Соломон Паси например.
За да сте сигурни в това, няма нужда да бродите вдън гори тилилейски, само се огледайте за близко поделение във вашия район. С приятел и колега попаднахме в бившето 34 030, познато на древни изкопаеми като него и мен като „Ракетния дивизион“ в Созопол. Онова, вдясно от пристанището, да, с красивата стара сграда, първообраз на Военноморското училище в България.
Красива, ама друг път! Сградата в най-скоро време просто ще се разпадне. Скелетът й стои само защото има назначена охрана и бесните цигани не са я изяли напълно. Охраната е символична, ние влязохме там по другия начин, за да не злепоставяме човека, който стои на портала.
Дори и да не сте си отслужили онези едновремешни две години (после станаха една и половина), ще ви заболи сърцето от грозната гледка. Аз го наричам съсипия. Грозна, умишлена, позорна съсипия. Пред очите ни.
Доколкото зная, в момента този красив някога имот се води на Министерството на културата, а професор Божидар Димитров е копал точно около старата сграда. Нямам представа кой трябва да каже какво ще се случи с нея и с парцела, но трябва да знае, че е вече закъснял.
Община Созопол имаше идея да прави там атракцион, но във времена, вече доста отдалечени от сегашния момент. Строените по време на соца сгради за спални и учебни помещения, столови и други помощни са не по-малко страшно позорище от тази, която кой знае защо не е паметник на културата.
Във Фейсбук има група „10 наш ракетен дивизион“, в която участват само момчета, служили на торпедните и ракетни катери в Созопол. Едно от тях ми е приятел, той пусна там връзка с моя албум снимки на зловещото положение. Отдолу беше написал „плаче ми се“, чудя се останалите как се чувстват, скоро не съм поглеждал.
Моето сърце пък се свива, когато излизам от Бургас по посока „Лукойл Нефтохим”. Там са руините на мястото, в което отнесох втората година от моята служба.
Техника много отдавна няма, отишла е за скрап, нали приятелските фирми трябва да са ОК, пък и какви са тези социзмислици – самоходни гаубици, я стига глупости!
Там дори не видях и пазач, предполагам вече няма нищо за крадене. А дръвчетата от едно време са станали огромни дървета, разпукали тротоари, асфалт и каквото още се сетите.
Последно преди година стоях прав и онемял пред заключения с много ръждива верига портал. И въздишах тежко, както подобава на изтрещял динозавър, изгубил си ума по едновремешните недемократични времена на Първа, Втора и Трета българска армия.
Големи сме ревльовци, да си признаем! Приятел от казармата, адвокат от София, един ден съвсем гръмнал от глупости, метнал се на мотора си и хукнал към Плевен, към „О`Бозе почившата“ Народна школа за запасни офицери „Христо Ботев“. Той е луд, стигнал много бързо, но веднага усетил, че не е било нужно да се юрка. И там заварил грозна съсипия, седнал, запалил цигара и заплакал. Постоянно слушам нелепи брътвежи как армията ни се модернизира, как няма нужда от българска авиация, може „стратегически партньори от НАТО“ да ни пазят небето, за всекидневно участие на бойните ни части в тактически учения на Алианса.
И все се питам, като е така, защо бившите поделения са оставени на разрухата на времето. Не е ли долен срам и позор да плюеш на труда на поколенията българи, които са ги създали. Не трябва ли да бъдат използвани за нещо важно, след като вече не са казарми.
И отговор не намирам. Само разни пуяци с пагони и без си прехвърлят топката и всеки вади убедителни пред мръсната си съвест доводи защо никой нищо не прави.
Но вижте снимките...
