„Св. Марина“ и „Св. св. Константин и Елена“ са едни от най-величествените шедьоври на нашето Възраждане
Автор: Стоян Калпушков
Много са храмовете, сътворени от ръката на най-първия строител от изгрева на нашето Възраждане – Уста Колю Фичето.
Вяра и сила е вричането му в майсторлъка: „Ако не го направя по теркя си за 700 000 гроша, паша ефенди, вземете ми главата!“. Срещу което получава не договор, а благослов за дарбата си: „Хайде, от утре започвайте работа!“.
И храмовете на духовността, изваяни от ръцете на Първомайстора, се въздигат един след друг: „Св. Никола“ във Велико Търново (1836 г.), „Св. „Никола“ в родното му Дряново (1851 г.) – с осемстенна камбанария и шатровиден покрив, чиито форми създават впечатление за лекота и извисеност. Следват църквите „Св. св. Кирил и Методий“ (1861 г.) – пак в старопрестолно Търново; свищовската „Св. Троица“ (1867 г.), великотърновските „Св. Марина“ и „Св. св. Константин и Елена“ (1873 г.)...
Огромна работа извършва неподражаемият майстор в Преображенския манастир и при възобновяването на Плаковската света обител след погрома на замислената в нея Велчова завера. Дело на именития строител са и църквата „Св. Димитър“, и жилищните постройки в Килифаревския манастир, храмът „Св. Никола“ в Горна Оряховица, както и възстановяването на църквата в Патриаршеския манастир „Св. Троица“ във Велико Търново...
В старопрестолния град Първомайсторът оставя за поколенията и още свои шедьоври – ханът на Хаджи Николи, Къщата с маймунките, но несъмнено най-величествени са неговите храмове там. Един от тях е „Св. Марина“. Той е съграден на терен, дарен на Българската православна църква от дядо Кольо Мамето. Дотогава парцелът е бил част от неговата градина.
Църквата е построена на мястото на съществувал по време на Второто българско царство манастир, посветен на светицата. Самото наименование „Марно поле“ води началото си от царуването на цар Иван Шишман, изпратил тъкмо тук сестра си Мария, за да стане жена на свирепия султан Мурад, че той да пощади от разруха и грабеж Царевград Търнов. И тук, около Божия дом, се създало заселище...
Не се знае кога е започнал строежът на храма, но завършването му приключва на 17 юли 1850 г., като бива осветен през 1854 г. от гръцкия митрополит Неофит Византиец.
Църквата е еднокорабна и заема площ с размери 26 на 10 м. Височината й е 9 м. До нея е издигната камбанария, в която имало специална стая за съхранение на ценни църковни вещи. От самото начало непосредствено до нея била построена килия, в която се помещавало прицърковното килийно училище. С дарения на храма и благодарение на това школо по-късно било издигнато читалище „Искра“. То задоволявало духовните потребности на жителите от махала „Марно поле“.
Разширяването на храма започнало през 1931 г. Издигнала се нова камбанария – вече като част от църковната сграда. По това време великотърновецът Атанас Велев подарил икони за иконостаса. През 1940 г. с парични дарения от местните вярващи „Св. Марина“ била изцяло изографисана от големия руски иконописец Николай Ростовцев.
Прекрасен иконостас разделя средната част на храма и олтара – той е дълъг 5,5 м и висок 5 м. Изработен е около 1850 г. от тревненски майстори. Направен е от орех и спира дъха с изящната си дърворезба и фина изработка. По-късно са измайсторени Владишкият трон и четири по-малки иконостаса.
Най-забележителни са иконите на Исус Христос и на св. Богородица с Младия Христос, която е и най-старата икона в тази света обител – изображението е от 1870 г.
В храма се съхраняват и използват и до днес по време на църковните богослужения множество стари църковни вещи – дискоси, купел, бакъри за светена вода. А светият потир, както и някои други утвари са оцелели до наши дни отпреди два-три века.
Най-старата книга, която все още се ползва в службите, е от 1698 г.
Първият свещенослужител в храма „Св. Марина“ е бил отец Георги Дивитаков.
Възрожденско величие и гордост излъчва и великотърновският храм, посветен на св. св. Константин и Елена. Строителният талант на Уста Кольо Фичето одухотворява камъка и въздигнатата църква светлее с обич във Вярата и духовното имане на Отечеството.
Майсторът е успял много умело да съчетае в нейното изграждане разнообразни архитектурни форми и елементи като полуцилиндрични, елептични и кръстати сводове, полукръгли и сплеснати арки. През ХІХ век храмът се включвал впечатляващо в общата панорама сред големите възрожденски къщи, които са го заобикаляли. Той е издигнат в близост до Конака, църквата „Св. Спас“ и катедралния храм в подножието на Царевец, като се е превърнал в един от символите на старопрестолнината.
Храм с патрони св. св. Константин и Елена е съществувал вероятно още по времето на Втората българска държава. Реални свидетелства за такава култова сграда има от 20-те и 30-те години на деветнадесетото столетие. В тогавашната обстановка в него е кипяла внушителна просветна дейност.
Старата църква е действала до 5 октомври 1873 г. (тогава е записана последната служба в нея). На 7 октомври 1873 г. при изключително тържествена обстановка е осветен новият храм, като церемонията е извършена от първия български владика Иларион Макариополски.
Църквата „Св. св. Константин и Елена“ е трикорабна. Вътрешността й е светла и красива. Пред главния вход, от двете страни на вратата са поставени две въртящи се колони – като свидетелство за здравината и устойчивостта на сградата, които обаче не са оцелели до днес. С цялата си визия новият храм успява да предаде за времето на създаването си тържествен облик на присъствието на българска общност.
Сред култовото му богатство са иконите, рисувани от Папа Витан – зограф от тревненската школа. Школуваният художник Николай Павлович пък зографисва четири икони.
Първото църковно настоятелство, призвано да осъществи постройката, е учредено на 20 юни 1872 г. В „Св. св. Константин и Елена“ през ХІХ в. са венчавани и кръщавани първенците на Търново.
През 1858 г. в старопрестолнината е образувана градска община, чието седалище – канцелария се е помещавало в общата стая при храма.
През 1913 г. по време на голямото земетресение той е почти разрушен. Възстановен е през 20-те години на ХХ век, като името му е променено на „Св. цар Борис“ (по-късно той отново връща старите си патрони). Сред първите негови настоятели са Елефтер П. Димитров, Тодор Кабакчиев, Димитър Багрилов.
Пред входа на „Св. св. Константин и Елена“ са поставени паметници на митрополит Панарет Рашев и на сина на Уста Кольо Фичето – Иван Филев.
През 80-те години на ХХ век е започната реставрация на църквата, но поради липса на средства и на документи за собственост тя е прекратена. През 2013 г. се извършва основен ремонт на покрива, но той не е достатъчен за опазването на това неоценимо богатство на духовната ни култура – сградата се нуждае от бързи мерки за спасяването си, защото продължава да се руши.
А това е последната църква, която Колю Фичето построява през своя живот.
