Как от БКП тарашат редакционни кошчета

Автор: Борис Цветанов

Откакто светуват вестници и списания, поети и писатели в цял свят изпращат творби до редакции. А дали ще бъдат отпечатани или образно казано „ще отидат в коша“, си е работа на самите редактори. За по-младите читатели тази тактика вероятно не е много ясна, тъй като „външен автор“ стана мръсна дума, подобно на словата „морал“ и „чест“, ама нека не придиряме.
За Марко Ганчев и друг път е ставало дума на нашите страници, сега само ще допълним, че незабравимата лъвица Румяна Узунова му даде титлата „Рицар на дама неприятна във всяко отношение“. Тук ще се спрем само на кратък некротък епизод от романтичното му рицарско битие.

След Пражката пролет е започнала студената зима на 1969 г. Марко току-що си е отдъхнал като бягащ от дърво, казано образно от поета Андрей Германов, заради стихосбирката му „Бягащо дърво“. Историята с творбата му е доста любопитна, защото включва „мъдри“ решения на главния цербер на държавата и партиен бик Венелин Коцев (що ли последното все ми напомня на един друг прякор – „Бабелсберския бик“ за Йозеф Гьобелс), на Георги Джагаров, на партийното писателско секретарче и ловна дружка на Тодор Живков – Анастас Стоянов, и още ред емисари... Но да не ровим, че ще замирише и загорчи като отрова, сега сме на друга вълна.

Като начало ще извадим от сметището една докладна записка на минаващия сега за демократично настроен тогавашен тартор в Съюза на писателите Владимир Голев. Навръх 3 март 1969 г. (читателю, не се учудвай – тогава 3 март си беше обикновен работен ден, а не за тумба-лумба като днес ) той пише сигнал до ЦК на БКП, в който обръща внимание, че „неотдавна Марко Ганчев бе викан в Районния комитет на Партията, относно няколко отхвърлени от редакцията на вестник „Стършел“ негови стихотворения. Публикуваните в новата му книга „Бягащо дърво“ строфи носят по-сериозни политически грешки и би следвало да станат предмет на нов разговор както в Съюза на писателите, така и в Партията.

За чест на Държавна сигурност (вече сме писали в „Десант“, че Кутията на Пандора съвсем не е в архива на МВР, а в архива на ЦК на БКП, ако е запазен) детективите там, които са далече от типа „Алън Пинкертон“ – агенция, на която девизът е „Ние никога не спим“ – запретват ръкави едва след разпореждане от ЦК на БКП. Това става месец след „сигнала“ на Владимир Голев и два месеца след другарското четене на конско на поета от Партията.

Чак на 2 април в Шесто е утвърден план от иначе цели 13 точки „относно провеждане на агентурно-оперативни мероприятия по Марко Ганчев“. Ето някой и друг ред от „разпоредбите“ – из точка 2: „да се установи ежедневно наблюдение на обекта по месторабота“; из точка 4: „поставяне на М 15 в дома с цел установяване връзки, имащи съмнителен характер“; из точка 5: „поставяне на М 20“...

Тия по-загадъчни и от код на ЦРУ и М 6 взети заедно термини вероятно означават някакви бракми, наричани тогава подслушвателни апаратури, но на усърдността на послушниците на Партията бай Марко и сега се присмива: „Бая са се потрудили хората, да си заслужат заплатите и то такива, че днеска вземат пенсии двойно по-големи от моята“.
Така малко преди да му се наложи да бяга от дърво заради „Бягащо дърво“, на 30 януари 1969 г. поетът любезно е поканен да се яви в Благоевския районен комитет на БКП на „Витоша“ 12 заради идейно неправилни стихотворения, при това, внимавай тука, читателю: непубликувани, а измъкнати от кошчето на вестник „Стършел“, отхвърлени от редакторите там.

Тартор на другарския съд ще бъде естествено първият секретар на районния комитет, някой си другар Белчев. Първа дружка му е секретарят по идеологията другарката Димитрица Калдерон.
Марко Ганчев трябва да влезе (ха дано, ама надали) като попарен в кабинета в стил „Дуче“ и мартинките му да се разтреперят при вида на насядалите срещу дузина кадии, сред които и висшестоящ от самия Градски комитет на партията майка. Всички държат преписи на пишеща машина на три стихотворения на поета, неграмотно натракани от видимо назначената по шуробаджанашка линия в РК на БКП машинописка.

Поетът (нали отбелязахме – ама надали) се прави на ударен относно причината да е пред уважаемото „голямо жури“, но още от преди месец се знае от шушукане из кафенетата на така наричаните тогава интелектуалци, че няколко негови, макар напечатани стихотворения, щели да бъдат разглеждани като вражески на писателска и партийна конференция. Марко Ганчев, който тогава е все още член на БКП, ще бъде изритан от авангарда на класата след 12 години при известния „случай Солженицин“.

Сатирикът заема мястото си на подсъдим. Следва „ефектът на пеперудата“ – другарят Белчев задълбочава полуграмотността на машинописката като започва да чете „вражеските“ стихотворения с патоса на напорист провинциален самодеец, след което с бащинския поглед на папа, който гали по главата премиер, успокоява поета: „Успокой се, другарю, ние няма да те наказваме, а искаме да ти помогнем да отхвърлиш някои заблуди и лекомислия“.

Марко Ганчев отвръща в храктерния си стил – да удря, правейки се на ударен, но другарката Калдерон се усеща и скача: „Значи ние тук сме прости, а?!“.
Което дава зелена улица на представителя на Градския комитет на БКП за устремно нападение. От думите му става ясно, че бдителната партия вече е преровила  не знам колко си коша на не знам колко си редакции и вече разполага с над 150 ръкописа от различни автори, пропити с вражеско съдържание.
Марко Ганчев се опитва да каже нещо в духа на морала, че е непочтено да се вадят от редакционните кошчета отхвърлени ръкописи. Другарският съд го приема като един вид харакири.

Оказва се, че това си било традиционна практика, заета от Големия брат, изнамерена лично от другаря Андрей Жданов.
Другарският съд продължава. Зачервен, другарят Белчев, някогашен шеф на „Винпром“, този път напълно трезвен, отчайващо въздъхва: „Казвай сега откровено, другарю, защо написа тази притЪча (в духа на вица от Дивия Запад ще отбележим: Не стреляйте по другаря, той толкова си разбира) за Давид и ГолиЯт? Да не мислиш, че сме толкова прости, че да не знаем кой е голият, а!?“. И т.н.

Заглавието на стихотворението на Марко Ганчев е „Истинската притча за Давид и Голиат“. Поетът се запъва като магаре на мост (нали си е Марко), разтяга локуми като вмъква цитати от знаменития съветски професор Тимофеев. „Белчев слушаше със зяпнали уста – разказва по-късно „подсъдимият“ – зер къде из „Винпром“ е чул такива приказки“.
В резултат ограмотеният цербер скланя глава: „Ти все пак внимавай, другарю“. Но Димитрица е неукротима, тръсва на заседателната маса някакво мижаво списанийце със заглавие „Млада България“, издание на емигранти самодейци, и пита: „Какви са тия ваши стихотворения отпечатани тук?“.

За командоса от Сатиричния гонен полк (той е автор и на химна му), каления в стил „Как се каляваше стоманата 2“ поет, това е вражески халосен куршум. И той отвръща, че това са печатани в наши издания, и то на ЦК на БКП стихотворения и няма вина, че са ги препечатали в Мюнхен или Париж. „Не съм ги изпратил аз“ – отсича сатирикът.
Сега атакува Белчев: „Оооо, другарю, ако ти ги беше изпратил, да видиш какъв разговор щяхме да водим“!

Читателю, да приключим – тая край няма. За финал един анекдот.
Веднъж Блага Димитрова и Йордан Василев канят на гости Марко Ганчев – нали щели да бъдат редактори на поредната му стихосбирка. По едно време го питат: „Ние ли да свалим няколко стихотворения от ръкописа, или сам ще си ги свалиш?“ Бай Марко отвръща: „Какво? Аз да не съм самосвал?!“.


В категории: История , Горещи новини