В малкото селище, скътано в полите на Стара планина, живеят основно помаци. Жените там месят козунаци и наричат бурките „измишльотини“
Автор: Здравка Христова Снимки: Авторът
В това райско кътче в Балкана времето наистина е спряло. Няма икономически кризи, няма политически катастрофи, няма социални недомислици, няма истерия за терористични заплахи. Има тишина, шир и много човешка доброта. Има такова село, в което мюсюлмани боядисват великденски яйца и месят козунаци, за да почетат Възкресение Христово. Това се случва в село Калайджии, в Златаришкия Балкан.
Решаваме за почивните дни с приятели да отидем в туристически комплекс, който се намира досами входната табела на селото. Оставям ги да се забавляват и тръгвам, въоръжена с любопитство, на разходка из селото.
На няколко метра от табелата погледът ми е прикован от ниско летящ щъркел с клечки в клюна. Новодомецът ремонтира гнездото си на върха на електрическия стълб, под който е спрял огромен камион, натоварен с дърва.
До тук нищо интересно, все пак съм в Балкана и препитанието на хората тук логично трябва да е свързано с дърводобив. Оказва се, че кметството на Калайджии е в края на селото. Там срещам горския и един от местните.
Разказват ми, че тук бракониерската сеч не е проблем, а селото в община Златарица по документи се води със 166 жители, но младите са по градовете - там учат и работят, тук са останали старците. Това малко и чудно красиво селце по склона на Предбалкана, в полите на Стара планина, едно към едно прилича на махалите в Родопите с красивата си природа.
Приликата е и друга - населено е с помаци. Стигам до магазин, в който на по бира отвън на шарената сянка са седнали неколцина мъже. Единият от тях, бай Исмаил, изплаква болката си, че е останал сам.
“Децата отидоха по градищата. Какво да правят тук, само с красива природа и овцевъдство не се живее. Днес хората трябва да са образовани. Училището го закриха преди години. После дойде един богаташ от Търново, адаш ми е, и го купи. Направи го луксозна вила и я обяви за продан. Иска много пари, не се намират мющерии да я купят. Идваха някакви англичани да гледат, ама парите им се видяха много. Така си стои - хубаво е направено, по стар стил, но е пусто. Започва да се руши”, разказва домакинът.
Питам мъжете от компанията с какво се занимават. Казват, че животновъдството и дърводобивът са основният поминък в селото и околните махали в Златаришкия Балкан. Някои гледали и кошери с пчели, ама било „бутиково“ занимание.
Не спирам да любопитствам и да се дивя, че в това балканско селце всички улици са асфалтирани, и то отлично. Отговарят ми, че са направени с европари. “Не са крали достатъчно, асфалтът си стои, добре е направен”, влиза в разговора друг от мъжете.
Казват, че селото е спокойно, кражби няма. “Ако все пак се случи някой да “изпищи”, то със сигурност знаем, че не е наш, някой вънкашен ще да е бил. Помаците не пипаме чуждо, това е греховно. Колкото имаш, с толкова ще разполагаш. Щом комшията може, ще можеш и ти. Животът стана такъв, че вече не е само за живеене. Трябва работа и борба”, многозначително ми отговаря Илиян - третият мъж от компанията.
Разказват ми, че в селото има три хранителни магазина, добре върви търговията. Освен местните, активно пазаруват и наемните работници от дърводобивните фирми. Така е, уверявам се лично, влизайки в един от магазините. Отлично зареден, има всичко.
Заварвам на една от масите на по кафе и безалкохолно да си говорят три жени. Внучето на едната мрънка за нещо сладичко. Домакините са ошетали и са дошли на сладка приказка.
Помакините чакат да докарат от града боята, с която ще шарят великденските яйца. Явно съм ги изгледала тъпо и многозначително, защото едната от компанията ми обяснява благо, че такава е традицията в селото. Почитат еднакво и мюсюлманските, и християнските празници.
Преди години жените месили и козунаци, ама сега има готови, така че не залягат много над печката и да чакат по няколко пъти тестото да втасва и да го премесват.
Не мога да се стърпя и ги питам защо едната е гологлава, а други две са пребрадени със забрадки на цветя и като са мюсюлманки, какво мислят за бурките и покривалата.
“Кой както го разбира, така го прави. Една се пребражда, друга не. Нали и християнките влизате в църква с покрита глава. Така казва религията - главата на жената да е покрита.
Бурките обаче не са наши, какво е това - на жената да се виждат само очите, да не е чумава или прокажена. Това са измишльотини, гледаме ги по новините и само толкова”, отговарят ми една през друга жените.
Продължавам с разходката и стигам до старото училище, дето е купено от богаташа за имение. Красиво е, а отсреща виждам първото, килийното училище на Калайджии. От години това е молитвеният дом на местните мюсюлмани.
От полусъборената схлупена постройка излизат двама мъже - бай Исмаил и бай Шакир. Направили са петъчната молитва и се прибират у дома. Тръгвам с по-възрастния - бай Шакир. 86-годишният старец е спретнат, облечен с новите дрехи, но му е болно, че само двама-трима се събират за молитва.
“На старците вече не им се мърда, ама традициите трябва да се спазват. Ние сме миролюбиви хора. Господ е един и той ни учи на любов и уважение”, казва ми благо той и заситнява стъпките. Чудя се защо ли му е този бастун, който носи, като върви по-бързо от мен. Бай Шакир е учил само до четвърто отделение. Бил грамотен и буден младеж и го назначили да бъде отговорник на ТКЗС-то на Калайджии и околните села.
“На 80 човека правих заплатите. Имахме две ферми с по над 1000 овце всяка. По този Балкан да знаеш колко жито и царевица сме отглеждали”, разказва ми той, докато вървим заедно. Питам го какво мисли за терористичните атентати и така наречените клетки на радикален ислям. “Тези хора не са истински мюсюлмани. Така не се прави. Това не е правата вяра”, простичко и кратко ми отговаря той.
Разделяме се с бай Шакир, изпращам го до дома му - малка кирпичена, но спретната къщичка, ръкуваме се и той чевръсто и почти на подскоци превзема нанагорнището до малкия вратник. Много въпроси изскачат в главата ми, а образът на благия старец ме преследва, докато мина през половината село и се изкатеря по поляните на баира, за да стигна до туристическия комплекс, в който съм отседнала.
Що за хора са местните, от какво тесто са направени, та са толкова дружелюбни и отворени към света? Какви са тези балканджии, които на драго сърце ще приемат странника и ще си отворят душата пред него? Ще те приканят да приседнеш до тях на пейката пред дома си, ще си хортувате сладко за нещата от живота.
Въздухът ли е друг, водата ли е по-бистра, маята ли, от която са направени, е по-различна или така се е стекъл животът им, че Балканът е съхранил чистотата на душите им? За хората от село Калайджии е непростимо да бъде засегната честта на жените им, да посегнат на чужда собственост, да изоставят децата и възрастните си.
Намерих отговор само на един от въпросите си - ще се върна ли пак тук? Да, категорично и безрезервно - да.
