Много показателен е и поверителният доклад на първия драгоман на руското посолство в Цариград
Автор: Борислав Гърдев
Продължение от миналия брой
На ход са и поредица от самобитни тактически ходове на войводата Бенковски – започвайки от освещаването на панагюрското знаме, носено от Райна Попгеоргиева Футекова на 22 април, обковаването на „саблята му” с 50 рубли екатеринки от панагюрските златари и изработването на държавен печат на същия ден, минем през набезите и маневрите на Хвърковатата му чета от 20 април до 8 май, тайното изгаряне на Дереорман, Паланка, Славовица на 26 срещу 27 април и стигнем до уникалните му заповеди въстаниците с мирното население да се съсредоточат в Средна гора и Родопите, а напуснатите села да се подпалят.
„Целта на тази, на пръв поглед самоубийствена тактика е да се лиши Високата порта от довода, че движението е дело на някакви хайдуци, а не на организирани революционери” – отбелязва Цветков.
Бенковски счита мисията си за изпълнена на 2 май 1876 г., когато заявява директно на Захарий Стоянов, гледайки горящия цветущ някога градец Панагюрище: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей, а на Русия-нека тя заповяда!”.
Той разпуска четата си на 8 май, пропъждайки грубо и с оръжие в ръка следвалите го до момента двадесетина човека и на 11 май е убит от турска потеря след предателството на дядо Вълю Стоилов Мечката на моста на река Костина в Тетевенския Балкан.
Важно е да се отбележи, че официалната османска власт веднага оценява ролята на Бенковски в кървавия метеж. Неслучайно на 15 май 1876 г. търновският мютесариф изпраща телеграма до каймакамите, в която, предполагайки че е допустимо „да са се промъкнали в нашия край забягналите бунтовнически главатари”, начело с „Гавраил Бенковски от Копривщица, висок на ръст, с житен цвят на лицето, сини очи, руси мустаци, малко въздълъг нос, с панталони”, заповядва „да се извършат нарочни претърсвания и в случай че бъдат заловени, под стража да се изпратят в Пловдив“.
От същата дата е и прелюбопитната телеграма от софийския мютесариф до видинския му колега, в която подробно и образно е описано убийството на Бенковски – „Войводата Георги Бенковски, който се беше скрил заедно с поп Кирил, игумен на Калугеровския манастир, Пазарджишко, и с още двама негови другари ( Захарий Стоянов и далматинецът Стефо Радоич, б.а.), като забелязал какво старание и опитност проявявала при търсенето потерята на помак Мехмед ага и като виждал ясно, че непременно ще бъдат заловени, излезли и четиримата от мястото, дето се били скрили, и побягнали.
Когато преследвани от поменатия Мехмед ага попаднали на засадата на Рюзгяр хаджи Ахмед ага, който неотдавна бе удостоен с чин юзбашия, направено им било предложение да се спрат. Въпросният Бенковски и другарите му започнали тутакси да стрелят на всички страни. Нашите войници им отвърнали, като открили огън. Войводата Бенковски бил прострелян от куршума на хаджи Ахмед ага и паднал мъртъв, а от другарите му бил заловен само поп Кирил жив, но ранен. Останалите двама души от тях забягнали в Балкана. Но и те с помощта на Аллаха и неговия пророк Мохамед и с благоволението на падишаха ще бъдат в ръцете ни.
От телеграмата, която се получи снощи от орханийския каймакам, се разбра, че проклетата глава на въпросния Георги и заловеният ранен Кирил са откарани в Орхание.
Когато в присъствието на специалната комисия на тукашните бунтовници бе показана главата, те всички потвърдиха, че това е главата на техния войвода Георги Бенковски, същият, който им бил водач, който запалил къщите, който събирал от ръцете им парите. Всички заплюха главата в лицето и я проклинаха. Те се нахвърлиха и върху попа, който едва можа да бъде избавен от ръцете им”.
Отделно и сериозно внимание заслужава връзката на Бенковски с неговия съгражданин и руски консул в Пловдив Найден Геров и въпросът дали той е бил масон.
Знае се, че водачът на въстанието мрази родното си място и по време на подготовката на въстанието изобщо не посещава Копривщица, защото „моето влизание в Копривщица трябва да се предшествува с отсичанието на стотина глави”, тъй като според него ”тарторбашиите на чорбаджилъка се намирали в Копривщица”.
Това са обяснения, които могат да се приемат от наивния тогава Захарий Стоянов.
Гаврил Хлътев, бившият неуспял подпалвач на Цариград със Стоян Заимов, скрил се зад самоличността на полския революционер Антон Бенковски, знае прекрасно, че без помощта на Русия нищо няма да стане, както и че въстанието е прелюдия за започване от Руската империя на поредната война за османското наследство. Връзката естествено е чрез Найден Геров. Каналът е проверен, използван е още от Васил Левски, а и Геров е отлично осведомен за действията на апостолите, при това от първа ръка.
Достатъчно е да прочетем и един негов доклад № 34 до руския посланик в Цариград граф Игнатиев, носещ дата 12 април 1876 г.
В него се посочва: „От моите сведения е известно на Ваше Превъзходителство, че сега от няколко години подред емисари обхождат България в качеството си на агенти на тъй наречения Таен български комитет, за да подбуждат българите да се готвят за въстание, подготвено от този комитет за събаряне на турското иго...
Войнственото настроение на българите оттогава (1875 г., б.а.) се повиши и заради приготовленията, които се правят, е твърде вероятно в скоро време да бъде извършен опит за въстание. Народът толкова по-лесно вярва в това, колкото по-непоносимо става в последно време положението му, и бърза да се запаси с оръжие.
Въоръжаването на българите отначало ставаше незабелязано и тайно, но с настъпването на есента то стана по-дейно и започна да се върши открито, тъй като бе забелязано от турците, че местните жители купуват оръжие, барут и куршуми. И действително в началото на този месец за една седмица във Филипопол се продадоха около десет хиляди оки (близо 1300 кг ) куршуми, изкупени от местните жители.
Това настроение на българите, което вече не е тайна, разбира се, от само себе си възбуди още повече турците против тях. Сега турците от своя страна се канят да нападнат българите, за да ги пребият, и открито говорят за това в кафенетата и други публични места“.
Бенковски, а и Геров старателно крият връзката помежду си – времената са сурови и несигурни. Съгласуване на действията им обаче има, а задачата е разоряването на цветущите подбалкански градчета, в които няма сериозна османска власт, тъй като векове наред се ползват със султански привилегии, но намиращи се на линията на бъдещите действия на руските войски в посока Пловдив-Цариград.
Без документални източници не мога да твърдя, че апостолът ни е получавал финансиране от Игнатиев през Пловдив. По-скоро съм склонен да вярвам, че указанията са били да има повече жертви и разрушения, за да може на фона на ужаса и възмущенията на прогресивната европейска общественост официален Петербург директно да се намеси в подкрепа на жертвите на турския произвол – естествено първоначално с парична помощ.
Доказателството се открива в телеграма № 528 от Нелидов в Константинопол до Церетелев в Пловдив от 21 юли 1876 г., от която става ясно, че чрез тайния съветник Гирс императорското руско външно министерство отпуска на посолството в Цариград 300 турски лири, равняващи се на 2000 рубли. Церетелев получава парите на 23 юли и веднага съобщава с телеграма №141, че те са „изправно получени от мен” („Архив на Найден Геров”, част втора).
Всъщност руският посланик в Цариград граф Николай Игнатиев прекрасно знае на каква кауза служи. В своите „Записки”, издадени през 1908 г., той пределно откровено формулира приоритетите в своята дипломатическа дейност в Константинопол – „да може Русия сама да господствува на Балканския полуостров и в Черно море, да бъде сложен край на разширяването на Австро-Унгария, и източните народи, особено славянските, да обръщат погледи изключително към Русия, поставяйки своето бъдеще в зависимост от нея, а не от другите европейски държави”.
Игнатиев осъзнава, че „турците предприемат мерки за предотвратяване на въстанията на християните и за отслабване на съпротивата им, макар че отлагането на кървавата развръзка дава възможност и на християните да се подготвят по-добре за нея... Но в бъдеще условията на борбата едва ли ще бъдат благоприятни за нашите балкански братя, защото с течение на времето те все повече и повече отвикват да владеят оръжието и стават по-малко войнствени.
Общественото развитие, разпространяването на образованието и възбуждането на материалните интереси все повече и повече отслабват военната им предприемчивост, склонявайки ги към сближаване и запознаване със Запада.
Там, а не у нас, новото поколение наши съплеменници търси удовлетворяване на своите нови нужди и на обновените форми на обществен и даже политически живот. Връзките, основаващи се на общата вяра, общата кръв и предишните благодеяния на Русия, отслабват с изчезването на предишното поколение, понесло мюсюлманските гонения и станало свидетел на нашата настойчива борба с неговите гонители. Новото поколение има вече друга насоченост и не е така способно да вдигне оръжие. Идеите на прогреса, забравянето на бащините предания и всеобщият стремеж към равенство на хората проникват в масите и променят предишния тип хора. Истинско народно и здраво развитие може да има само при образуването под ръководството на Русия самостоятелни и едноверни области.
Дотогава е невъзможно да се промени и насочи образованието на младежите, слабо приспособено към действителните нужди на православните народи. Умовете на младежите сега са насочени не към нас, а към Запада. Това, което става в Румъния, ще се случи и в Сърбия, и в България. Всичко, което ни е враждебно в Европа, се старае да въздейства в този смисъл на християнските населения на Балканския полуостров и да ги отблъсне от Русия-религиозната, католическата пропаганда, монашеските ордени и корпорации, полските емигранти, масонските ложи, твърде разпространени в последно време, и революционните комитети”.
Според Игнатиев, позицията на Русия по Източния въпрос „зависи от правилната оценка”, а именно „1.унищожаване на Парижкия договор, преди всичко на онези негови членове, които се отнасяха до неутрализирането на Черно море и до отнетата от нас част от Бесарабия, 2. откриване на свободен излаз за Русия в Средиземно море. 3. създаване на такъв местен ред на Балканския полуостров, който би представлявал със своята самобитност достатъчна преграда за намесата и влиянието на Запада и не би застрашавал спокойствието на Изток, не би предизвикал практическа намеса на европейските държави”.
И най-важното: „Новите княжества или държави, които би трябвало да възникнат върху развалините на Турската империя, по своя държавен строй и характер трябва да служат за укрепване, а не за отслабване на естествените народни връзки с Русия. Няма съмнение, че тази част на задачата е най-трудна. Формула, съответстваща напълно на нашите планове, още не е намерена” – подчертава Игнатие.
В тази насока още в края на 1875 г. той определя по-нататъшния ход на събитията с доклада си от 3 ноември до цар Александър II: „Благоволете да повярвате, Господарю,че великият везир (Махмуд паша, б.а.), със свойствените нему качества успя да сведе събитията в насока на една изключително руска интервенция и е склонен на една реформена акция, която да се ползва от симпатиите и протекцията на Русия...
Ако този цяр не помогне, то ние все ще имаме време да турим край на съществуванието на една империя, неотговаряща в сегашното си състояние на положението на другите европейски държави, щом признае, че тя е неспособна да се постави на техния ранг с един прогресивен устрем, провеждан отгоре”.
Много показателен е и поверителният доклад на първия драгоман на руското посолство в Цариград, държавният съветник Михаил Ону, под № 324, допълнение към написаното от Игнатиев и съдържащ всъщност пророческите прозрения на великия везир Махмуд паша за българската драма през 1876-1878 г.:
„Ще ви говоря откровено и вярвам, че господин генерал Игнатиев ще привлече вниманието на императорското руско правителство върху следната дилема. Разрешението на мъчнотиите в нашата империя зависят от два начина на действие – от гледна точка на великите сили и в частност от гледната точка на Русия, или пък вие ще се намесите дипломатически във вътрешните работи на Турция, а това ще даде като последствие военна намеса.
В такъв случай понеже сте по-силния, вие ще направите от Турската империя каквото искате, и такова разрешение на въпроса ще костува поройни реки от кръвта на християнското население, за съдбата на което сега Европа се застъпя. Вие ще се притечете на тяхна помощ, след като хиляди глави ще бъдат отсечени и селищата им преобърнати на пепелища. Християните ще излязат от тази криза автономни може би, но смазани и безсилни...
Не заплашвам, но правя заключения от развоя на събитията. Турското правителство няма интерес да пусне юлара на тълпата, но то ще бъде безсилно да се противопостави, ако вие не менажирате Турция...Тъй лесно не се става роб на тия, които до днес са наши роби!”.
Димитър Страшимиров в третия том на своята „История на Априлското въстание” между другото говори за „демагогското” писмо, което Бенковски едва ли не на шега пратил на златишкия мюдюрин на 24 април 1876 г.
Ако и да се възпроизвежда по спомените на Тодор Георгиев и да не му се обръща необходимото сериозно внимание е показателно, че то започва с обръщението „братя по земя”,след което правителството е квалифицирано като тираническо, тъпчещо правата на всички, без разлика на народност и религия, все сигурни и съзнателно оставени за посветените знаци, че е дело на революционер, познаващ тайните на масонската оперативно-тактическа дейност.
Въстанието има основната заслуга, че повдига на изключителна висота революционния дух на народа. Иван Вазов точно е формулирал феномена в романа си „Под игото” в главата „Пиянството на един народ”: „Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път“.
При липса на връзка между отделните центрове обаче въстанието е бързо потушено. „Ако бяха въстанали и четирите окръга, както Панагюрище, ако това последното заедно с целия окръг останеше да се разпорежда само с местните турци, то аз не се посвенявам да определя, че това въстание щеше да отиде два-три месеца. Няма никакво съмнение, че то щеше да бъде потъпкано по-жестоко, но не така скоро и по такъв позорен начин“ – отбелязва Захарий Стоянов.
И още нещо много важно – дали поради липса на време , или от пословична мнителност, но Бенковски не известява по никакъв начин не само европейските дипломати в Цариград, но и водещите европейски издания за характера и целите на борбата и за започналите зверства в Средна гора.
Христо Ботев постъпва по-предвидливо. След като на 17 май 1876 г. завзема с четата си кораба „Радецки”, той първо известява БРЦК в Букурещ, че молитвата му се сбъдва и веднага след това предава на Димитър Горов „телеграма”, предназначена за публикуване във вестниците „Френска република” и „Женевски журнал”.
Нейното съдържание е повече от красноречиво: „Двесте души български юнаци под предводителството на Христо Ботйов, редактор на в.”Знаме”, орган на революционната партия, днес заробиха австрийския параход „Радецки”, който насилствено накараха да ги прекара през Дунава. Излязоха на десния бряг между градовете Ряхово и Ломпаланка, отвориха знаме „Свобода или смърт“ и отидоха на помощ на своите въстанали братя българи, които отдавна се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права. Те вярват, че европейските образовани народи и правителства ще им подадат братска ръка”.
Преди това Ботев написва знаменитата си статия „Захваща се вече драмата на Балканския полуостров!” от 3 май 1876 г., която помества в първия брой на вестник „Нова България” на 5 май и която е създадена основно да подейства върху мислите и чувствата на образования европейски читател.
Въстанието предизвиква и Руско-турската освободителна война (за нея заслуга има и екзарх Антим I , изпратил прочутото си писмо до петербургския митрополит Исидор Николски, което попаднало на бюрото на император Александър II, и ражда съдбоносната резолюция от 12 август 1876 г. – „Да се освободи България!“), избухнала близо година след началото му – на 12 април 1877 г., след като Народното събрание на българите във Влашко на 19 ноември 1876 г. в програмата си се съгласява, че „за да се гуди в действие тая програма и да се предвари вторично кръвопролитие, нужна е външна военна окупация на Турция, при която ще се състави първото българско привременно правителство”.
Резултатите от войната и особено решенията на Берлинския диктат от 1 юли 1878 г. отрезвяват напълно останалите живи апостоли и революционери. Между тях на първо място е Стамболов.
На 8 февруари 1879 г. в храма „Свети Никола” той произнася знаменитата си реч в защита целостта на Отечеството, заявявайки: „Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: „Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушвате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете, но ние ви казваме: боли, боли и мъчно. Дайте ни нашето отечество, каквото бе то определено от вашата конференция в Цариград и каквото бе създадено от Санстефанския договор“.
