Патриотичният дух все още е жив в сърцата на българите
Автор: Стефан Солаков
На 6 май, каквато е традицията, ще се говори и пише най-вече за славното минало на българската войска, за чутовните подвизи на онези знайни и незнайни герои, успели да съхранят Отечеството от външните агресори. Царе сме, когато ритуалите се извършват като параван пред истинското състояние на нещата.
Само дни преди Гергьовден станахме свидетели на войнствени политически речи от устата на управляващия елит във връзка с Априлското въстание. Росен Плевнелиев, Цецка Цачева и цялата кохорта днешни велможи се надпреварваха в непривичното за тях състезание по патриотизъм и неувяхваща памет спрямо славното минало на нашия народ.
Както казват уличните тарикати, палачинката очевидно се е обърнала и по-пъргавите политически бояджии бързат да не изостанат от популярната напоследък вълна на родолюбиви демонстрации.
Дори отявленият русофоб и доказан празнодумко Росен Плевнелиев загря накъде се насочват събитията и побърза да яхне крантата на патриотарското бръщолевене. На всичко отгоре се оказа и изключително набожен през последните месеци, което усили неимоверно комичните моменти в поведението на държавния ни глава.
Започнах с армията и неусетно стигнах до нейния главнокомандващ. Мнозина българи вече броят на пръсти месеците, оставащи му на „Дондуков“ 2. Защото беше истинско мъчение през последните години да свикнем с мисълта, че политическа карикатура като бившия активен комсомолец от Гоцеделчевско, е титулуван, макар и формално, за предводител на славната в миналото българска войска.
И сякаш за да се „изходи на метеното“, президентът на републиката в една от последните си обществени прояви не пропусна да се изгаври с авторитета на нашите воини.
Миналата събота, когато православното християнство очакваше със затаен дъх възкръсването на Спасителя, пред катедралния храм „Александър Невски“ в столицата блеснаха саби и се чуха отривисти команди.
За първи път в историята на великденската нощ една, макар и ритуална военна рота, бе дислоцирана в предверието на молитвения дом, а дузина нейни представители дори влязоха вътре и активно участваха в изнасянето на църковната утвар и в церемониалната обиколка сред енориашите.
След този очеваден гаф на ръководството на „Александър Невски“, а вероятно и на негови съучастници от Светия синод и Министерството на отбраната, заваляха обилни обяснения за „модернизацията“ на българската църква, за нуждата от свежи идеи, които да привличат повече богомолци в пустеещите храмове на територията на Отечеството.
Излагацията на президента и на администрацията му отдавна се е превърнала в устойчива подробност от нашенския политически пейзаж. Тя започна още в самото встъпване на държавния глава на „Дондуков“ 2 и развесели пийналите „новогодишни“ българи с безсрамното присвояване на Скалистите планини в САЩ и пришиването им към наглото невежество на неговите съветници.
Днес, пет години по-късно, шпицкомандата от пиари на Роско Боско не се посвени да използва гвардейската рота, за да повдигне ниското самочувствие на своя началник и да го утвърди като политически помияр, подскачащ около все още стабилните институции в държавата, каквито са Църквата и войската, и опитващ се да присвои част от техния запазен сред гражданството авторитет.
И докато великденският епизод от несекващия президентски резил е все пак въпрос на политически морал, то общото състояние на българската армия в наши дни буди все по-нарастващото възмущение на всички, които милеят и уважават този стожер на националната ни сигурност.
Напоследък зачестиха заявления на висши военачалници, които в непривичен досега стил на откровение алармират обществеността за отчайващата материална база на българската отбрана.
Шефът на бойната авиация направо вдигна бялото знаме и заяви, че поверените му самолети отдавна са надхвърлили допустимата летателна възраст и в най-скоро време ще почнат да падат от небето.
Този печален реквием за една от най-страховитите авиации в рамките на бившия Варшавски договор не може да бъде оправдан от бодряческите изявления на военния министър, едно истинско бижу на политическата простотия, или от мъглявите обещания на премиера Борисов, че тепърва ще купуваме преоценени авиобракми от натовските партньори.
И забележете, този радостен факт ще се случи чак когато посъберем пари от заловените хайдуци, върлуващи с контрабандните си тирове по границите на държавата.
Но както е казал великият Данте „Надежда всяка тука оставете“, така и ние ще се отнесем скептично към плановете на правителството да изправи на крака грохналата ни войска.
Козметични инжекции и популистки демонстрации като очакваното днес възстановяване на гергьовските военни паради са залъгалки единствено за безработните сеирджии, които се радват и на най-оскъдните зрелища, докато ровят боклукчийските кофи за парчето хляб.
Сега е важно да се работи, и то активно, с бъдещите поколения, които могат да „измият срама от челата“ и да поемат все още неугасналия факел на военния патриотизъм.
Дори в днешния полуразпаднал се български парламент все по-силно се чуват гласовете на родолюбивите народни представители, настояващи за спешно възкръсване на боеспособността и непримиримия дух на родната армия. Конкретните предложения в тази насока на Патриотичния фронт и на депутати от други политически сили подкрепят надеждите на целокупното ни общество, че „великият български войник“ и неговите бойни маршове от славното му минало няма да бъдат забравени от нашите деца и внуци.
Вдъхновяващите церемонии около отбелязването на годишнината от Априлското въстание и нарастващият интерес на българската младеж към героите на националната история са най-важният капитал, който трябва да инвестираме в бъдещето на наследниците ни.
Защото възраждащият се патриотизъм не само в България, но и сред българските общности зад граница, не е модно увлечение или краткосрочна приумица, както се опитват да ни убедят някои либералстващи пройдохи, абонирани към телевизионните ясли на поддържани отвън антибългарски медии.
След днешния 6 май страстите около силата и авторитета на българската войска отново ще се пренесат на експертно равнище и точно там трябва да се концентрират усилията на всички специалисти, които истински желаят да възкресят славата на онези бранители на Отечеството, които газеха поголовно българските душмани и караха да треперят техните враждебни към нашата държава правителства.
Днес сме партньори в най-могъщата военна организация на света, но кретаме на опашката в сравнение с останалите съюзници.
Въпрос на чест и уважение към героичното ни минало е да се изравним в най-близко време с водещите фуражки в НАТО.
Ако не по линия на материалното осигуряване, то поне по самочувствие и патриотичен дух, който, въпреки всички изпитания, все още е жив и запазен. И не само във войската, но и в сърцата на всички родолюбиви българи.
